Хюрем. Московската наложница

— Хасеки Побойницата ли, владетелю?

— Да, точно така. А ти какво очакваше? Да набиеш невинно момиче, което дори не е вдигнало ръка срещу вас. — Султан Сюлейман направи малка пауза и се опита да овладее емоциите си, но продължи с още по-решително изражение: — Как мислиш, че ще нарекат хасеки, която посред харема безмилостно е пребила момичето, което е прекарало предната нощ с нас?

— Влюбената хасеки нямаше ли да е по-подходящо?

— Ти не проумяваш ли какъв срам ни навлече? Хората от двореца ще запомнят майката на нашия принц, на нашия престолонаследник Мустафа като „Хасеки Побойницата“. Покри се с лоша слава, която ще прескочи стените на сарая ни и ще се разнесе по цял свят.

Гюлбахар водеше ожесточена вътрешна битка, която беше на път да изгуби. Широко отвори очите си, за да пресуши пороя от сълзи, и като прикова предизвикателно разпаления поглед на Сюлейман, рече:

— В такъв случай нека палачът вземе главата ми. Така нашата смърт ще избави господаря ни от позора, който му навлякохме с любовта си, а и като отсекат главата ни, ще си отидем от този свят, вместо да живеем без обичта ви. Който знае истината, ще ни нарече жертва на любовта. А който не я знае, ще се присмее на Хасеки Побойницата и с лека ръка ще ни забрави.

Тонът на жената и изправената ѝ, пълна с укор и горчивина стойка, която не умоляваше и не искаше да бъде смазана, впечатлиха Сюлейман. За първи път виждаше Гюлбахар в такава светлина.

— Виновна ли съм, че не успях да накарам любовта да се вслуша в гласа на разума? — намекваше тя.

И вместо да падне в краката му и да моли за прошка, тя го предизвикваше:

— Щом е така, убий ме.

За миг го обхвана колебание как да постъпи. Ако ѝ простеше с думите: „Върви си и си гледай женските работи! Това безсрамие да не се повтаря!“, щяха да кажат:

— Това ли е справедливостта на Сюлейман?

Дори и никой да не дръзнеше да изрази на глас тези мисли, Хюрем щеше да го укори.

Гюлбахар сама си бе навлякла това на главата. И ако не беше майка на престолонаследника, наказанието, което заслужаваше, беше онова, което сама бе пожелала. Но как щеше да погледне Мустафа в очите, когато някой ден го обвинеше:

— Убил си майка ми заради някаква наложница!

С Гюлбахар преживяха вълшебни дни. Безгрижните времена, изпъстрени с детска радост, прелетяха за миг пред очите на Сюлейман. Колко бяха щастливи, когато, хванати за ръце, тъпчеха гроздето с боси крака през есента.

— Дали ще пият вино от гроздето, което стъпкахме? — бе попитала Гюлбахар.

А Сюлейман бе целунал изцапания ѝ с гроздов сок крак.

Не, не можеше да я погуби. Обаче не можеше и да не я накаже. Султанът не биваше да се огъва пред ревността на една жена. Падишахът въздъхна; трудно беше да държи в равновесие везните на справедливостта, по-трудно от това да размахва сабя, да опъва лък и да стреля по време на битка. Но справедливостта трябваше да възтържествува, независимо от всичко. Прадядо му Мехмед Завоевателя бе въдворил ред в тази необятна страна чрез законите си. Баща му Селим Свирепия съблюдаваше спазването на реда със сабя в ръка. Сюлейман също щеше да се прослави с победите си, но светът трябваше да го запомни като Законодателя. Защото ако завоеванията означаваха нови земи, то справедливостта даваше стабилност на тези нови земи.