Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Ако гаримът я сграбчи, ще й отхапе крайниците толкова лесно, както края на тоягата на Гай. Тя лесно би могла да избяга, ако ставаше дума само за нея. Но не беше така.
Съществото умишлено се нахвърли на Гай и ако тя не го разсее, то щеше да се върне към атаката на Първия лорд. Тя беше принудена да се бие, което означаваше, че трябва да нанесе решителен, промушващ удар още от първия път, в противен случай имаше риск да бъде зашеметена от силата и бързината на звяра.
Тя се насочи към гърлото му, сякаш това беше саблезъб или тревен лъв или един от маратските овцерези. Макар че шията на гарима беше покрита с гънки люспеста кожа и тя се усъмни, че ще успее да я пробие.
За разлика от гарима, който ще отхапе врата й без особени усилия.
Амара се ужаси.
В очите, реши тя. Вярно, целта е малка, но скоростта на Сирус може да й помогне в това. Добре насоченият удар много вероятно ще убие звяра — и дори само да го рани, ще може да го осакати достатъчно силно, за да му попречи да преследва Гай.
Въпреки че, помисли си тя в този ред на мисли, ако гаримът убие Амара и завлече тялото й в гората, за да го изяде, това също би могло да му попречи да преследва Гай.
Веднъж представяйки си тази перспектива, Амара не можа да я изхвърли от мислите си.
Ужасната, уродлива глава на гарима се обърна в нейната посока и широката му уста се отвори, разкривайки нещо като стотици извити и остри зъби.
Амара изкрещя и заби острието, влагайки в удара цялата сила и скорост, на които беше способна.
Върхът на меча й удари точно над окото на гарима, проби тънкия слой кожа и надра дебелата кост на черепа му. Инерцията я повлече напред над ниския гарим и тя осъзна с болезнено чувство на паника, че всеки момент ще падне.
Амара се опита да превърне падането в претъркулване, за да може веднага да се изправи на крака и да бяга — но на половината път нещо я удари по рамото и я изпрати в неконтролирано падане.
Тя се приземи тежко, на коляно, по инерция блъсна земята с едното рамо и накрая с огромна сила се заби в едно дърво. Падайки на земята, тя загуби концентрацията, необходима за връзка със Сирус, и светът отново се забави до нормалното.
Раненият гарим размаха мускулестата си опашка, с която току-що я беше „запознал“, и се обърна, извивайки се с плавна грация. С оголени зъби гущерът се втурна към нея. Зашеметена, Амара неловко размаха меч, макар да знаеше, че ползата от оръжието й ще е малка.
Когато гаримът приближи достатъчно, тя мушна напред — и мечът просто се плъзна и отскочи от гърдите му. И тя закрещя.
И тогава от нищото се появи дълго дърво и с невероятна сила се стовари върху муцуната на съществото, затваряйки челюстите му и забивайки носа му в земята. Главата на чудовището отскочи от земята, но дървото се стовари отново и отново, с прецизно изчислени и жестоки удари.
Първият лорд на Алера се хвърли върху гарима, подпъхна счупената си тояга под създанието и като ръмжеше от напрежение, го превъртя заедно със себе си, обръщайки го с корема нагоре.
— Удари в гърлото! — възкликна Гай. — Там, където люспите са по-тънки!
Амара сграбчи меча си, олюля се, застана на колене и заби острието в незащитеното гърло на гарима, точно до мястото, където тоягата на Гай все още удържаше главата на съществото. За нейна изненада мечът с лекота проби люспестата кожа, която тук се оказа тънка, и кръвта плисна в ален фонтан.
Гаримът бясно се загърчи, но Първият лорд го държеше здраво. Въпреки че гущерът се мяташе напред-назад, той не можа да се отърве от хватката на Гай. Амара удряше отново и отново, докато конвулсиите на гарима не започнаха да затихват, след което тя издърпа Първия лорд по-далече от умиращото животно.
— Милорд! — изхлипа Амара.
— Аз съм добре — тежко дишайки, отвърна Гай. — Графа.
Амара стана, диво се огледа и осъзна, че има още нещо, което не знае за смъртоносните гущери.
Те се движат в група.
Един гарим висеше на върба на петнадесет фута над нивото на земята, където десетки тънки клони сякаш се бяха прострели към него и го бяха обгърнали.
Друг, пребит и диво сгърчен на земята, се извиваше на пет-шест фута. Брадвата на Бърнард стърчеше от главата му, с мощно хвърляне той я беше забил в черепа на гущера до самата дръжка.