Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Ако скоро дъждът не спре и не им позволи да ядат нещо друго освен сухи сухари, те бързо щяха да изчерпат запасите си и да бъдат принудени да ядат само онова, което Бърнард би могъл да получи от лова, докато пътуват. Амара не гореше от желание да яде суров заек.
Тя погледна с негодувание към небето и съжали, че няма по-голям опит в метеорологичните магии, вместо да лети.
— Знам точно как се чувстваш — измърмори Гай, упорито куцукайки напред. — Не мога да спра да мисля колко приятна може да бъде топлината на огъня и горещата чаша чай.
Амара се усмихна.
— Толкова ли е очевидно?
— Всички мислим за едно и също — отговори Гай. Той присви очи към облаците. — По принцип вината е моя, ти го знаеш.
Амара го погледна косо.
— Защо го казвате?
— Защото това беше моя грешка. Вятърът, който ни докара тук, беше от далечния север, студен и сух. Помолих го да ни пренесе на юг и той се срещна с топлия, влажен въздух над морето. Дъждът е резултатът.
Амара поклати глава.
— Не е толкова ужасна грешка. Дъждът вероятно ни помогна много.
Гай се усмихна, святкайки със зъби.
— Само между нас? И аз самият не бих отказал помощ.
Амара се засмя и погледът й падна върху ствола на най-близкото дърво. На височина може би седем фута кората беше небрежно разкъсана и надрана до дървесината с широка продълговата бразда.
— Бърнард? — тихо го повика Амара.
— Видях — каза той.
— Какво е това?
— Териториален знак — отговори Бърнард.
— Териториален знак…? Чий?
— На хищник — каза Бърнард. — Може би някаква дива котка. А може би някой от онези големи гущери — той спря и вдигна ръка, свеждайки глава на една страна.
— Наричат се гарими — спокойно добави Гай. — Те разкриват изумителни пелерини, когато…
Храстите на десет фута вляво от Първия лорд внезапно се раздвижиха и нещо масивно, космато и ниско се понесе по горската постеля, главата му със зееща уста се обърна към Гай, за да се вкопчи в крака му.
Беше огромен гущер — гарим.
Първият лорд видя атаката и реагира със завидна бързина. Успя да се обърне и стовари тежката тояга в муцуната на звяра. Гаримът рязко затвори уста и ловко отхапа края на тоягата. После изплю парчето дърво и отново нападна Гай.
И все пак маневрата на Гай даде на Амара ценни секунди, за да действа. Курсорът призова Сирус, заимствайки бързина от вятърната фурия, и светът се забави до ленив, сякаш в гъст сироп, танц.
Ръката на Амара се спусна към пояса и пръстите й напипаха дръжката на ножа. Тя го извади, като едновременно се обърна към разгневения гарим, пренасяйки тежестта подлудяващо бавно, и хвърли ножа с това, което според нея беше почти нормална скорост.
Ножът направи точно един и половина оборота, удари люспестата кожа на съществото и проникна на няколко инча в хълбока на гарима, малко зад предната му лапа.
Гаримът реагира по-бавно от което и да е животно, което беше виждала, и Амара успя да направи по-голяма част от крачката, преди той изведнъж да се извърти, да се наклони бавно, да щракне с челюсти, захапвайки ножа, и да го извади.
Амара измъкна меча си и се хвърли към звяра, стиснала късото оръжие с две ръце. Допълнителната скорост, която й даваше фурията, й позволяваше да нанесе мощен удар — и тя се надяваше, че ще пробие кожата му, ако фактът, че не можа да я пробие с хвърления нож, беше някакъв показател.
Разстоянието между нея и гарима намаляваше достатъчно бавно, за да оцени смесените си чувства: въпреки че скоростта, която я даваше фурията, да я правеше достатъчно бърза да се намеси и подкрепи Първия лорд, имаше и достатъчно време, за да осъзнае опасността от начина си на действие.
Звярът се оказа много по-голям, отколкото бе решила в началото. Макар да беше на не повече от два фута над земята, телосложението на гарима беше широко и плоско, с мощни крака, простиращи се отвъд контура на прекалено мощното тяло, състоящо се от сухожилия и хрущяли.
Вероятно тежеше два пъти повече от Амара, а може би и повече. Краката му завършваха с големи нокти, главата му беше твърда и набраздена, издута поради мускулите, движещи страшната му челюст.
Очите му бяха като мъниста от черно стъкло, малки, злобни и тъпи, а опашката, дълга колкото тялото, се мяташе твърде бързо и силно. Кожата му беше тъмна, сиво-зелена, набраздена от ивици с по-тъмен цвят, което я правеше идеален камуфлаж в залятата от дъжд гора, люспите изглеждаха твърди и дебели.