Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Доброто настроение на Лийт се стопи мигновено. Получавам само по няколко мига, в които да забравя, че съм предводител — и отново трябва да вляза в ролята. Той въздъхна. Защо винаги става така?
Групата, която влезе ездешком във фалтанския лагер вечерта, беше мрачна. Падаше лек дъждец, съответстващ на настроението им. Загубата на десетте хиляди войници, сред които имаше познати на Уизаго, ги бе вцепенила. Лийт захвърли наметалото си и отиде в командната палатка, чието знаме беше оклюмало под дъжда. Туа и принцът на Деруйс го последваха.
Иззад платнището ги очакваха всички членове на Компанията, стратезите и генералите. Подготвяйки се за поредните обвинения, Лийт бе изненадан от значително по-оживеното посрещане. Двамата му спътници още не бяха забелязани, а хауфутът вече се изправяше на крака.
— Лийт, трябва да чуеш това. Един от разузнавачите ни се завърна.
Блед червенокос младеж бе изтикан напред, видимо изнервен от присъствието на Стрелата, към която не спря да хвърля погледи, докато изнасяше доклада си. Те Туахангата и Уизаго пристъпиха в палатката, докато той говореше.
— Милорд, бях изпратен на изток веднага щом Инструър премина под властта на северняците — простете, на групата на Стрелата. Беше ми предоставено писмено разрешение да получавам отпочинали коне, така че се придвижвах с добро темпо. Добро дори за ездач от Бранка, откъдето съм родом. Ние сме ненадминати. — Тук очите му проблеснаха гордо. — Един месец и двадесет коня по-късно прекосих Просеката и навлязох в Кафявите земи. Откраднах сив жребец и поех право към брудуонската армия. Ден и нощ пътувах към платото на Биринж. Там отглеждат най-добрите коне на света.
— И какво видя? — попита меко Лийт.
— Останах само колкото да ги преброя, милорд. Свикнал съм да броя добитък, така че петдесет хиляди войници, насядали около хиляда огъня, не ме затрудниха — по петдесет седяха около огнище. Не страдаха от липса на провизии, а конете им бяха далеч по-добри и от най-добрите фалтански атове. Във всеки случай по-добри от магаретата, които видях в този лагер. Моля да бъда извинен, милорд, но това е истината.
— Колко далече са, човече? — викна един от деювърските командири, неспособен да се сдържа повече. — Кажи му. Колко дни ни остават, за да достигнем Просеката.
Младият съгледвач си пое дъх.
— По принцип е трудно да се прецени за колко дълго се изминава разстоянието пеш, прекосено на седлото, но ние от Бранка го умеем. Един месец. Разполагаме с един месец.
Още числа.
— Тогава трябва да достигнем целта си до тридесет дни, каквото и да ни струва — реши Лийт. — Надпреварата започва.
Глава 12
Просеката
Генералите оставиха армията да марширува усилено в продължение на три дни, като всеки войник крачеше със своя бързина. Редиците се разгърнаха по пътя.
— В началото ги оставете на мира — бяха посъветвали те. — Нека почувстват, че наваксват изгубеното време.
На четвъртия ден ходът се забави значително. Генералите отново оформиха ротите, за да преброят силите.
Сега ще узнаем какви са загубите ни в действителност, помисли Лийт. Това предложение бе дошло от лозианските предводители, които от опит знаеха, че първоначалната оценка на загубите често се оказва невярна. Ранените и липсващите по различни причини първоначално биваха смятани за мъртви. Ако те се окажеха прави, ако бройката на погиналите беше по-малка, новините щяха да обнадеждят ратниците. И не само тях, каза си Лийт. Аз самият също не бих отказал малко добри новини.
Той се съмняваше, че в следващите дни ги очакват добри вести. Онези сред предводителите, които познаваха източните пътища, се отнасяха със силно съмнение към вероятността подобна армия да достигне до Просеката в указания срок. Лийт вече разбираше мнението им. Пътят, макар и притиснат колкото се може по-близо до Алениус, често трябваше да свива на изток, за да заобикаля стръмни скали или склонове. Вътрешността не предлагаше по-лесни пътища — с изключение на тясната ивица, обитавана от риболовци, неплодородните земи се издигаха във възвишения, където се разхождаха единствено вихри. Действително изминаваният от армията път се оказа по-дълъг от показанията на картата. И макар сега да се придвижваха с най-голяма бързина от началото на пътуването, напредъкът им беше по-бавен. Ковачите докладваха за изкъртени подкови. Лекарите говореха за разтягания и счупвания, мазолите и умората бяха всеобщо оплакване. След случилото се в Лешоядова гуша лозианската армия бе преустановила вечерните си забави (и с изключение на няколко бледи опита, не се и опита да ги поднови). Между залез и изгрев никакъв звук не долиташе откъм армията. Седлото измъчваше Лийт, а душата му беше обгърната в умората на неспокойствието, носено от отговорността. Знаеше, че преходът ще донесе страдания, но все не можеше да свикне.