Дясната ръка на Бога

Тя пое надолу по склона, напрегнала очи, вглеждащи се за следа от живот. Хвърли поглед надясно, където бяха завлечени жените… там Стела нямаше да отиде, дори и ако имаше шанс да намери живи. Девойката подмина първата колиба, вече нищо повече от обгорена руина с клатеща се безразлично врата. Внезапен лай раздра въздуха. Момичето се сепна и се дръпна в сенките. Три псета притичаха край нея — първото носеше нещо в челюстите си, а останалите две го преследваха. Стела изчака давенето им да утихне, преди да продължи.

Там! Вляво! Една колиба се бе запазила като цяло, а от комина й се издигаше пушек. Слава на небесата, някой беше оцелял! Стела се затича към къщичката. Едва когато посягаше към вратата се сети, че трябваше да обмисли нещата по-задълбочено — местните може би нямаше да се зарадват на присъствието й.

Но тя вече не можеше да се спре. Нуждата за човешки контакт, който да подкрепи надеждата й, беше прекалено голяма. Тя хвана дръжката, разтвори вратата, пристъпи в колибата, видя синия огън, пламтящ в огнището… видя четиримата евнуси в бели роби… видя мъжа в сива роба да се изправя и да се обръща към нея… чу приветствените му думи, бе обгърната в дивашкия му смях…

Стела прехапа юмрук, но въпреки това изпищя в необхватен ужас, докато Рушителят я хващаше за ръката и я отвеждаше към стол.

— Нима мислеше, че си ни избягала, красавице? — попита той, приведен над нея като лешояд, вкопчен болезнено. — Че трябва само да побегнеш и ще бъдеш свободна?

Гърдите й бяха изпълнени с болезнен огън — отчаянието заплашваше да я погълне. Несъмнено сърцето й бе преустановило ударите си. Цялото й съществуване се беше свело до желанието да вие.

— Кой те пазеше всяка нощ? Кой остави раницата на пътя, за да можеш изобщо да стигнеш тук? Кой изчакваше търпеливо в тази колиба, копнеейки да види изражението на лицето ти, когато най-накрая осъзнаеш какво ти се е случило?

Стела успя само да простене. Суровото, ъгловато лице се надвеси още по-близо до нея, замъглено от сълзите й.

— Ти си моя, сега и завинаги. Аз казвам, значи е така. Пътуването през синия огън те беляза. Мога да те проследя където и да отидеш. Познавам те, Стела. Познавам страховете ти. Самият аз ги сложих там. Двамата с теб ще сключим брак, символ на света, обединен от ръката ми. Ти ще властваш над Фалта. Аз го предричам, така че знай, че е истина. Ти ще бъдеш фалтанската кралица, тъмна и ужасяваща. И ще властващ над хиляди години мъчение!

Думите му отекваха в главата й, обвиващи я като втора кожа. Стела потръпваше от допира им.

Рушителят отдели погледа си от нея и тя рухна като лишена от кости. Замаяно чу заповедите, издадени на евнусите, слабо усети противното им докосване, когато те я повдигнаха, отнесоха я навън и я привързаха към едно седло.