Дясната ръка на Бога

— Не можем да тръгнем назад — разпалено каза Лийт. — Не можем! Представяте ли си какво би било? Войници да прекрачват труповете на приятелите си? Продължаваме по северния път — или се връщаме в Инструър да очакваме гнева на Брудуо.

— Но, Лийт, разузнавачите…

Един жест със Стрелата смълча хауфута. За всяко нещо ли щяха да му противоречат?

— Няма да приема друг маршрут! Повикайте разузнавачите обратно! Продължаваме по северния път. Проклет да бъда, ако отново поема по южния!

Изял гнева си, Лийт бързо напусна палатката, оставяйки след себе си мрачни лица и притеснени умове.

Застанал сред студения, но прохладен въздух на източна Фавония, младежът се огледа. Армията беше разпръсната в долината, намираща се на изток от последния мост, злощастния мост, който Рубен-рамен ги бе посъветвал да не прекосяват. Ако някога Лийт се натъкнеше на този човек отново, щеше да се погрижи да му причини възможно най-мъчителната смърт! Подобна грешка не можеше да е случайна! Потискащите гледки навсякъде около него уталожиха гнева му. Войниците се бяха събрали на малки и големи групи, които се молеха, разговаряха тихо или просто стояха мълчаливо — както изискваха техните обичаи. За момент Лийт също реши да се присъедини към някоя церемония, но се отказа. Присъствието на Стрелата само щеше да привлича внимание. Той прикри светлината й, докато внимателно прекосяваше долината. Накрая, отбягвайки събраните групи, Лийт стигна до ръба на малка долчинка, в дъното на която се издигаше дърво. В нея се стелеше мъгла — очевидно причината мястото да остане празно.

Всъщност в долчинката имаше един човек, застанал близо до голоклонестото дърво. Лийт направи няколко крачки по склона, но осъзна кой е самотният, така че спря.

Брат му Хал. Значи той също бе оцелял. Гневът на Лийт припламна отново. Къде е магията ти, братко? Гласът ти? Знаеше ли за бедствието, надвиснало над главите ни, Хал, или то те изненада? Доверих се на краля на Фавония и неговия водач, точно както ти би постъпил — и виж какво се случи! Десет хиляди! Убих десет хиляди! Лийт стисна челюсти, за да не пропусне вика, напиращ да изскочи от гърлото му.

Неохотно се приближи още малко, за да види какво прави сакатият. Хал беше взел клон в лявата си ръка и го размахваше като меч. Несъмнено Ахтал го беше обучавал, но с каква цел? Чувствайки се като шпионин, Лийт се прокрадна към един голям камък, иззад който можеше да наблюдава. Клонът прелиташе напред и назад. Сакатите крака на Хал го отхвърляха в различни посоки, вплетен в танц с невидим партньор.

На Лийт много му се искаше да поговори с брат си, да сподели мъката в сърцето си. Но бяха казани прекалено много гневни думи, прекалено много тайни съществуваха. Затова той запази мълчание, дори и нужното за това усилие да породи болки в гърлото му. Колко дълго бе стоял Хал в тази долчинка? И защо беше сам? Лийт отново изпита гняв, но този път сходен с онзи, спохождал го в детството, когато на Хал му се подиграваха.