И се възправи сянка [bg]

— Как се развиват нещата тук?

Един силует запълни входа към палатката. Беше жрец.

Че бавно се изправи, докато пристягаше ремъците на раницата си.

Силуетът вдигна ръка към устата си и отхапа от нещо. Че усети сладникавата упойваща миризма на плода пармадио.

— Трудно е да се каже — отвърна той на началника на шпионите Аларум. — Не съм военен експерт.

Началникът на шпионите стоеше на входа с увито около раменете одеяло. Че хвърли поглед към другата ръка на Аларум и видя, че тя е отпусната до прибраната в канията кама на колана му. Дипломатът знаеше, че този мъж е опасен.

— Когато те видях как препускаш в лагера, за момент си помислих, че сме загубили. — Той махна към раницата в ръката на Че. — Отиваш ли някъде?

Ненадейно Че залюля раницата и я хвърли в лицето на Аларум.

Втурна се след нея, удари мъжа в корема и му изкара въздуха. Аларум изпъшка и се преви на две. Че сключи ръка около шията му, извади ножа му от канията и го издърпа далеч от входа, притиснал острието към гърлото му.

— Почакай! — през зъби изсъска Аларум.

Беше доста силен за слабото си телосложение и сграбчи китката на Че, опитвайки се да го спре да му пререже гърлото.

— Почакай за момент! — изсъска отново той със сподавен шепот, а от устата му хвърчеше слюнка.

Мъжът дръпна нагоре ръкава си и вдигна ръка, така че дипломатът да види кожата му. Че я погледна, видя люспестото петно върху ръката на началника на шпионите и леко отпусна хватката си.

— Може би имаме една и съща болнава кръв, Че — разнесе се задавеният му глас. — Може да съм ти баща!

Младият мъж пусна началника на шпионите. Аларум мъчително си пое въздух с ръка на гърлото.

— Майка ми спеше с много мъже — каза Че. — Това не доказва нищо.

— Не, не го доказва със сигурност. Но въпреки това не се ли питаш дали е възможно?

Че захвърли ножа на земята.

— Ти си този, който ми е оставил бележката в Писанието — внезапно осъзна той. — Ти си бил.

— Виждам, че все пак си я взел под внимание. Това е добре. Ако останеш тук, ще те убият. Ще направя каквото мога за майка ти, колкото и малко да е то.

— Можеш ли да й помогнеш?

— Може би. Ако съм достатъчно бърз.

Че се поколеба, изпълнен с противоречиви емоции. Погледна към мъжа, към неговото изпито лице и тъмните напрегнати очи и се зачуди дали е възможно това да е истина.

Неколцина жреци претичаха покрай входа на палатката. Някой крещеше в далечината.

— Почакай! — извика Аларум, когато Че се обърна и излезе, оставяйки го да стои насред палатката до преобърнатото легло.

Умът на Че беше изпълнен с колебания, когато се озова навън.