Изтръгнати от корен [bg]

Пред очите ми се разстла димна мъгла и запращя огън. Обърнах се към ствола на дървото; Саркан беше там и сребърната кора се опитваше да го погълне. „Сега, Агнешке“, каза той, а огненото сърце сияеше алено между пръстите ми. Инстинктивно протегнах ръка към него, спомнила си ужаса и мъката, и за миг, само за един кратък миг, той не беше илюзия, не беше просто илюзия. Намръщи се изненадано, а очите му казваха: „Какви ги вършиш, глупачке?“; това някак си беше той, истинският той, а после помежду ни пламна пречистващият огън и той изчезна, отново се превърна в илюзия.

Сложих ръце на ствола и кората се навиваше и отделяше като люспите на презрял домат. Каша стоеше до мен, истинска; стволът се разцепваше под яростните й удари. Оттам излезе кралицата, протегнала ръце към нас, търсеща помощ, а лицето й изведнъж оживя, обзето от ужас. Хванахме я и я издърпахме навън. Чух Сокола да крещи огнено заклинание и осъзнах, че призовава истински огън, а ние всъщност не бяхме в Леса. Бяхме в кралския замък…

В момента, в който си позволих да си спомня това, илюзията се изплъзна. Дървото изгоря във въздуха, пламъците в корените му погълнаха ствола и целия Лес. Труповете се скриха в земята; зърнахме за последен път лицата им, лицата на всички, преди белият мрамор да се затвори върху тях. Гледах ги и по страните ми се стичаха сълзи. Не знаех, че съм запомнила толкова добре войниците, за да ги пресъздам. После и последните сенки от листа изчезнаха и ние отново се озовахме в двореца, пред трона, а кралят стоеше смаян на подиума си.

Соколът се въртеше задъхан, а между пръстите му още пращеше огън и хвърляше искри по мраморния под; Марек замахваше срещу врага, който вече не беше там. Мечът му отново беше чист, доспехите — гладки и блестящи. Кралицата стоеше по средата и трепереше с разширени очи. Придворните се притискаха в стените и един в друг, колкото може по-далеч от нас и от центъра на залата. А аз — аз се свлякох разтреперана на колене и притиснах ръце в стомаха си. Повдигаше ми се. Не бях искала да се връщам в Леса.

Първи се опомни Марек. Той пристъпи към трона, а гърдите му се повдигаха тежко.

— Това е мястото, от което я измъкнахме! — извика той на баща си. — Това е злото, което победихме, за да си я върнем; това платихме, за да я спасим! Това е злото, на което ще служите, ако… но аз няма да го допусна! Аз ще…

— Достатъчно! — изрева кралят срещу него, пребледнял под брадата си.

Лицето на Марек беше почервеняло и пламнало от жажда за бой. Ръката му още стискаше меча. Той направи крачка към трона. Очите на краля се разшириха, гняв се разля по бузите му и той даде знак на шестимата гвардейци до подиума.

— Не! — извика изведнъж кралица Хана.

Марек се обърна към нея. Тя тромаво залитна напред, влачейки крака, сякаш й бе трудно да ги движи. Марек не можеше да откъсне очи от нея. Тя направи още една крачка и го хвана за ръката.