Драконът на Арканите [bg]

Анес стоеше сама на площада, покрит с трупове на драки и на гвардейци. Беше въоръжена и облечена като вълчица на Сен Жорж: високи бежови ботуши, които се прегъваха при коляното ѝ, подплатени панталони за езда, роба с цепка, тежък колан, който пристягаше талията ѝ, широки ръкави, дебели ръкавици, монашеска кърпа, която правеше лицето ѝ да изглежда овално, воал. Носеше на сърцето си кръст и дракона на своя орден, но докато при останалите вълчици беше избродиран в черно, нейният беше ален. Беше извадила рапирата си и я държеше насочена надолу в протегнатата си напред ръка, леко отклонена от тялото. Острието и предпазителят на рапирата бяха измайсторени от черен и блестящ драконит.

Тя чакаше.

Зад нея гореше малката църквичка „Сен Кристоф“.

Архай огледа внимателно Анес, без да се приближава до нея. Беше обезпокоен. Знаеше от опит, че трябва да се пази от вълчиците, но отгатваше, че тази притежава огромна мощ, беше различна от другите. Мощ, която можеше да се окаже по-разрушителна от неговата, независимо че беше скрита в толкова крехко, толкова слабо тяло.

Мощта на Прастар дракон.

Големият черен дракон изръмжа, но това въобще не оказа въздействие върху вълчицата.

Той скочи.

Анес веднага се хвърли напред, направи кълбо, докато драконът минаваше над нея и успя да нанесе удар в корема му. Острието от драконит мина през люспите и проникна в меката плът, чу се съскане, сякаш причинено от разгаряща киселина. Анес се изправи и се превъртя. Архай също се извъртя рязко, с мощно завъртане на кръста. Отново се измерваха с погледи, но този път вълчицата беше обърнала гръб на „Парижката Света Богородица“. Драконът изпитваше болка. Разгневен, той се изправи на лапите си, пак нададе вой и изригна огън.