Прокобата на Господаря Гад [bg]

Томас долавяше искреността, която не му позволи да откаже незабавно. Дължеше и на Владетелите, и на себе си честност… доколкото беше възможна. Но този дълг му беше омразен и не намираше лесен начин да изрече всичко необходимо. Неволно започна да изброява мислено: „Имаме рак, инфаркт, туберкулоза, множествена склероза, вродени увреждания, проказа… Имаме и алкохолизъм, венерически болести, наркомания, изнасилвания, грабежи, убийства, пребити деца, геноцид…“. Но за него беше непосилно да подхване този каталог на злощастията, който би могъл да се проточи безкрайно. Изправи се на стремената и със замах посочи дивите поля.

— Може би виждате по-добре от мен… но дори аз откривам красотата тук. Всичко е живо… така както трябва да бъде живо. Ей тази трева е пожълтяла, жилава и проскубана, но аз откривам здраве в нея. Тук си е на мястото — в тази почва. Кълна се в ада! Та аз дори ще позная кой сезон е настъпил, като се вгледам в пръстта. Сега е пролет.

— А там, откъдето идвам, ние не виждаме… Ако не познаваш годишните цикли в развитието на растенията, няма как да различиш пролетта от лятото. Ако не си се научил да сравняваш, не можеш да разпознаеш… Но светът е прекрасен… каквото е останало от него, каквото още не сме съсипали. — Паметта му натрапи гледки от Убежището, фермата му, и той не успя да прикрие унинието в гласа си накрая: — Да, имаме и красота. Наричаме я „пейзажи“.

— Пейзажи… — повтори Морам. — Думата е непозната за мен, но не ми допада как звучи.

Томас се почувства странно сепнат, все едно беше погледнал назад през рамо, за да открие, че е застанал на ръба на пропаст.

— Всичко това означава, че красотата е нещо допълнително. Чудесна е, но можем да живеем и без нея.

— Без нея ли?

Очите на Морам блеснаха остро, а зад него Сол по сърцето се обади слисано:

— Живот без красота?! О, приятелю… Как устоявате на отчаянието?

— Не бих казал, че устояваме — измърмори Томас. — Някои от нас просто се инатят.

Той не каза нищо повече. Морам не продължи с въпросите и остави Томас да предъвква неудобните си мисли, докато Протал не обяви, че спират за отдих.

Денят се изнизваше и мълчанието на Томас като че зарази постепенно отряда. Песните и разговорите на Ратниците секнаха. Морам поглеждаше косо към Томас, но не се опита да го заприказва отново. Лицето на Протал пък оставаше безизразно като на мъжете от Кръвната стража. Мина време, преди Томас да отгатне какво ги потискаше. Тази вечер беше първата, когато щяха да видят пълнолунието на оскверненото нощно светило.