Друговремец [bg]

- Знаеш това място отпреди, така ли?

До мен Джейми се наслаждаваше на захласа ми. Сви скромно рамене.

- О, да. Познавам повечето места по тези краища. Ела, тук може да седнеш и да гледаш към онази част от пътя, която завива край хълма.

Виждаше се и ханът, голям колкото детско кубче за игра. Край пътя, под дърветата, бяха привързани няколко коня - от тази далечина не бяха нищо повече от черни и кафяви петънца.

По канарата не растяха дървета и слънцето пареше по гърба ми. Седяхме заедно и поклащахме крака през ръба, докато си споделяхме една от бутилките бира, които Джейми предвидливо бе задигнал от кладенеца в двора на хана.

Единствените растения край нас бяха тези, които можеха да се вкоренят в тесните пукнатини и нищожната почва. В подветрената страна на канарата, близо до дланта ми, растяха няколко маргаритки и посегнах към една от тях.

Нещо леко избръмча, маргаритката изхвърча от стъблото си и падна на коляното ми. Взрях се глуповато в нея, опитвайки се да разбера какво се случва. Джейми обаче ме изпревари в осъзнаването и се хвърли по корем на скалата.

- Залегни! - извика той. Сграбчи ме за лакътя и ме издърпа до себе си. Притисната към мъха, видях току над лицето си стрела, която още трептеше в една цепнатина.

Застинах. Страхувах се дори да се огледам и се долепих още по-плътно до камъка. До мен Джейми бе толкова неподвижен, че можеше и той да е от камък. Дори птиците и насекомите сякаш бяха спрели да се суетят и въздухът тегнеше в очакване. Изведнъж Джейми се разсмя.

Седна и внимателно изтръгна стрелата от скалата. Перата й бяха от опашката на кълвач, а на сантиметър над тях бе опасана от синя лента.

Джейми постави стрелата до себе си, събра длани пред устата си и направи изненадващо добра имитация на зелен кълвач. Зачака. След миг от горичката под нас се дочу същия зов и Джейми се усмихна широко.

- Твой приятел? - попитах. Той кимна, без да сваля съсредоточен поглед от тесния път към върха на канарата.

- Хю Мънро, освен ако някой не е започнал да копира стрелите му

Почакахме още, но на пътеката не се виждаше никой.

- А - възкликна тихо Джейми и се извъртя. Точно тогава зад нас се подаде глава.

На главата разцъфна усмивка като от тиква на Вси светии, кривозъба и весела. Мъжът сияеше от удоволствие, че е успял да ни изненада. Самата глава имаше формата на тиква, а впечатлението се подсилваше от оранжево-кафявата обветрена и загрубяла кожа не само на лицето, но и на плешивото теме. Малко тикви обаче можеха да се похвалят с толкова гъста брада и яркосини очи. Къси, месести пръсти се вкопчиха в ръба на камъка и тиквата се показа в пълния си блясък.