Зовът на барабана [bg]

Погледнах с копнеж към килима пред камината. Имах чувството, че мога да легна там и да спя цяла седмица. Но нямаше да има почивка.

Джейми влезе, избръснат и сресан, облечен със строг жакет и чиста риза. Кимна на Фаркард Кембъл, без да показва изненада; сигурно беше чул гласа му от коридора.

— Лельо. — Наведе се и целуна Джокаста по бузата, после се усмихна на Майърс.

— Как си, a charaid? Или трябва да попитам как са те?

— Чудесно — увери го Майърс. И сви шепа между краката си. — Мисля обаче да изчакам ден-два, преди да се кача пак на коня.

— И аз така бих направил — увери го Джейми. Обърна се към Джокаста. — Да си виждала Дънкан тази сутрин, лельо?

— О, да. Той отиде по една моя работа, с момчето. — Тя се усмихна и посегна към него; видях как пръстите ѝ се свиват около китката му. — Какъв прекрасен мъж е господин Инес. Така полезен. И такъв бърз, схватлив; истинско удоволствие е да се говори с него. Не мислиш ли, племеннико?

Джейми я погледна с любопитство, после се озърна към Фаркард Кембъл. Възрастният мъж избегна погледа му, отпиваше от чая си, докато се преструваше, че разглежда голямата картина над камината.

— Наистина — каза сухо Джейми. — Полезен човек е Дънкан. И Младия Иън отиде с него?

— Да вземе една пратка за мен — рече кротко леля му. — Дънкан трябва ли ти в момента?

— Не — отвърна бавно Джейми, като се взираше в нея. — Може да почака.

Пръстите ѝ се плъзнаха от ръкава му и тя посегна към чашата с чай. Деликатната дръжка бе обърната точно към нея и очакваше ръката ѝ.

— Това е добре — рече тя. — Ще закусите ли тогава? Фаркард, още една кифличка?

— О, не, имам работа в града и най-добре да се захващам. — Той остави чашата си и стана, поклони се на мен и на Джокаста. — На вашите услуги, дами. Господин Фрейзър — добави, като изви вежда и се поклони, а после последва Одисей навън.

Джейми седна, също вдигнал вежди, и посегна към препечена филийка.

— По твоя работа, лельо… Дънкан е отишъл да намери робинята?

— Така е. — Джокаста извърна слепите си очи към него. Беше смръщена. — Нали нямаш нищо против, Джейми? Знам, че Дънкан е твой човек, но ми се стори, че въпросът е спешен и не знаех кога ще се върнеш.

— Какво ти каза Кембъл? — Не знаех какво мисли Джейми; не ми се струваше типично за скования господин Кембъл, съдия на областта, който не се бе опитал да предотврати отвратителен линч, да заговорничи за защитата на робиня, и то отговорна за завършил със смърт аборт. И все пак — вероятно смяташе, че така ще компенсира факта, че не бе предотвратил предишното нещастие.

Красивите рамене се присвиха леко и едно мускулче до устата ѝ потрепна.

— Познавам Фаркард Кембъл от двайсет години, a mhic mo pheathar[11]. Чувам това, което не казва, по-добре от казаното.

Майърс бе слушал разговора с интерес.