Зовът на барабана [bg]

— Какво държат тук? — попитах Джейми, докато оглеждах с любопитство огромната сграда. Големите врати бяха залостени, а един войник с червена куртка стоеше неподвижно като оловно войниче пред тях. Над по-малка сграда над склада бе издигнато английското знаме, което висеше унило в жегата. Вероятно това бе леговището на сержанта, когото търсехме.

Джейми сви рамене и прогони една любопитна муха от челото си. Привличахме все повече мухи със засилването на жегата въпреки движението на фургона. Аз се помирисах дискретно, но усетих само слаб дъх на мащерка.

— Каквото Короната смята за ценно. Кожи от вътрешността, стоки за флота — смола и терпентин. Но пазачът е тук заради алкохола.

Макар че всеки хан си вареше собствена бира и всяко домакинство си приготвяше ябълков сайдер и черешово вино, по-силните напитки бяха под опеката на Короната: бренди, уиски и ром се внасяха в колонията в малки количества и под силна охрана, и се продаваха много скъпо с кралски печат.

— Изглежда нямат много на склад в момента — кимнах към единствения страж.

— Да, карат алкохол по реката от Уилмингтън веднъж месечно. Кембъл казва, че всеки път избират различен ден, за да не ги ограбят пирати.

Говореше разсеяно, имаше лека бръчка между веждите.

— А Кембъл дали ни повярва, как мислиш? Че го е направила сама? — И без да искам, хвърлих поглед към фургона зад нас.

Джейми издаде типично шотландски гърлен звук.

— Разбира се, че не, сасенак; той не е глупак. Но е добър приятел на леля ми; няма да ѝ създаде проблеми, ако не се налага. Да се надяваме, че мъртвата няма близки, които да вдигнат врява.

— Доста хладнокръвна надежда — казах тихо. — Докато бяхме в салона на леля ти, ми се стори, че не мислиш така. Вероятно си прав обаче; ако си имаше някого, сега нямаше да е мъртва.

Той чу горчивината в гласа ми и ме погледна.

— Не исках да прозвуча жестоко, сасенак — рече внимателно. — Но горкото момиче е мъртво. Не можем да сторим друго, освен да я погребем прилично. Трябва да се грижим за живите, нали?

Въздъхнах и стиснах за миг ръката му. Чувствата ми бяха твърде сложни, за да мога да ги обясня; бях видяла момичето само за няколко минути преди смъртта му и нямаше как да я предотвратя, но тя бе умряла в ръцете ми и изпитвах безсмисления гняв на лекаря при тези обстоятелства; сякаш някак се бях провалила, сякаш бях надхитрена от Ангела на смъртта. Освен гнева и съжалението, имаше и ехо от неизречена вина; момичето беше горе-долу на възрастта на Бриана — Бриана, която също нямаше да си има никого при такива обстоятелства.

— Знам. Просто… сигурно се чувствам отговорна за нея, някак си.

— Аз също — каза той. — Не се страхувай, сасенак, ще се погрижим за нея. — Той спря конете под един кестен, слезе и ми подаде ръка.

Нямаше казарми, Кембъл беше казал на Джейми, че пазачите на склада са десетима, настанени в къщи из града. След като попитахме чиновника в канцеларията, бяхме насочени към другата страна на улицата, към кръчмата „Златната гъска“, където сержантът вероятно тъкмо обядвал.