Зовът на барабана [bg]

Господин Кембъл си тръгваше. Чух скърцането на хамутите на конете му и тропота, когато запристъпваха нетърпеливо, щом конярят зае мястото си. Господин Кембъл ме видя и ми се поклони дълбоко, свалил шапката си. Аз приклекнах леко в реверанс и го загледах с облекчение как се отдалечава.

Федра също беше спряла работата си и се взираше след каретата.

Каза нещо под нос и се изплю в прахта. Направи го без злоба. Просто заклинание срещу злото, каквото бях виждала и преди. Погледна ме.

— Господин Джейми най-добре да намери Полиан преди залез. В боровите гори има диви животни, а господин Одисей каза, че жената струвала двеста паунда на госпожа Джокаста. Не познава гората тази Полиан; дошла е право от Африка, преди по-малко от година.

Без повече приказки тя се наведе над задачата си, пръстите ѝ, тъмни и чевръсти, се движеха като паяк сред фините кичури на трупа.

Аз също се наведох да продължа и осъзнах с нещо като шок, че мрежата на обстоятелствата, в която бе оплетен Джейми, е докоснала и мен. Не бях останала извън нея и не можех да остана, дори и да искам.

Федра ми бе помогнала да открия Полиан не защото ми вярваше или ме харесваше, а защото бях съпругата на господаря. Полиан трябваше да бъде открита и скрита. А Джейми, според нея, със сигурност щеше да я намери и скрие, защото тя беше негова собственост; или на Джокаста, което в очите на Федра беше същото.

Накрая непознатата вече беше чиста и лежеше върху износения чаршаф, който бях взела вместо саван. Федра бе сресала и сплела косата ѝ; аз взех големия буркан с билките. Донесох ги по-скоро по навик, отколкото по някаква причина, но сега бях доволна, че ги взех; не толкова за да спрат процеса на разлагане, а просто заради самата церемония.