Колелото на Осхайм [bg]

Вече съм на двайсет метра от вратата в края. Вече виждам синьото небе, зеленината на някаква градина, със стена зад нея. Прилича на кралската билкова градина зад конюшнята на вестоносците. Затичвам се.

— Върни се в леглото, Джал.

Един бърз поглед встрани и се заковавам на място, обръщам се, правя три крачки назад. Познавам тази стая, тази спалня. Светлината пада косо през кепенците на прозорците и нашарва леглото с успоредни светли и тъмни ивици. Всяка ярка ивица се надига по нея, очертавайки контурите на тялото ѝ, с гладка загоряла кожа върху топлата плът. Тя лежи гола, точно както съм я оставил, с копринени чаршафи, вдигнати до средата на гърба ѝ, които следват контурите ѝ също толкова плътно като светлината.

— Лиза?

Тя не казва нищо, само се изтяга по онзи ленив начин, който е възможен единствено в моментите между съня и будното състояние.

Това е врата към миналото. В самия въздух трепкат портали, пукнатини в света, всеки от които води към нови възможности, нови версии на живота ми. Ако онази сутрин бях останал с нея, ако се бях извърнал от вратата, когато тя ме повика, все още наполовина оплетена в сънищата си, ако се бях пъхнал отново при нея… нищо от това нямаше да се случи. Щях да пропусна обръщението на баба. Никога нямаше да срещна Снори. Той щеше да се прибере вкъщи сам. Аз щях да продължа да си живея както дотогава. Може би щях да помоля Лиза да се омъжи за мен и да похарча зестрата ѝ, за да се откупя от Мейрес Алус, и безметежните, лесни, мързеливи дни на живота ми щяха да продължат да се нижат.

Тази мисъл ме надвива. Върни се. Започни отначало. Тази мисъл, както и възхитителната ѝ жизненост след толкова време, прекарано в мъртвите земи. Лиза де Вийр, висока, слаба, прекрасна, топла, мека, жива. Продължи по коридора и се върни в настоящето, в двореца на Вермилиън, където тя е омъжена и целият свят е срещу теб… или свий тук в последния момент, за да се озовеш отново в онази първа сутрин, когато всичко се обърка, а би могло да се избегне толкова лесно.

Нужна е само една крачка. Останалото дори не го помня. Слагам ръка на бедрото ѝ и сядам до нея. Започвам да свалям ботушите си. Лиза посяга да ме дръпне към себе си, извръща се бавно, тъмната ѝ коса се сипе по рамото ѝ.

Тя няма лице, само фуния от плът, от която стърчат десетки змийски зъби, а от острите им върхове капе отрова. Падам от леглото с вик на ужас, а ризата ми се съдира и по-голямата ѝ част остава да виси в ноктестия юмрук. Вадя ключа и понечвам да хукна към вратата, но врата няма. Задрапвам заднишком по пода на спалнята, докато създанието, което не е Лиза, се надига от леглото. Приклещен в един ъгъл, посягам нагоре да отворя кепенеца, но зад него се разкрива само мъртвешкото небе на Ада — там ме чакат вечни мъки. В адската светлина трепкането на местата, където световете се докосват, личи по-ясно, а не-Лиза прилича по-скоро на нещо направено, отколкото порасло — нечиста плът върху стари кости. Тя се надига тромаво от леглото, със спазматично потръпващи крайници, и пристъпва към мен.