Дългият път към дома [bg]

— Нищо не можем да направим, Жан Ги.

— Не можем, ако не се опитаме — настоя той. — Сър.

Гамаш се наведе към Бовоар и рече:

— Няма как да го спрем. А и нужно ли е?

Но Бовоар не се предаваше.

— Ще има ли място изобщо?

— Винаги има място за още един, така казва майка ми — рече пилотът, върна картата на Шартран и се загледа на изток. — Хубаво е да побързаме.

— Защо? — попита Мирна и веднага й се прииска да не бе задавала въпроса. Понякога беше по-добре човек да не знае.

— Червено небе сутрин. — Пилотът посочи аленото зарево на хоризонта. — Предупреждение за моряците.

— И това ли сте го чули от майка си? — попита Бовоар.

— Не. От чичо ми.

— Но вие сте пилот, а това не е лодка — отбеляза Клара.

— Все тая. Означава лошо време. Щеше да е по-добре, ако бяхме на лодка. — Изгледа Мирна, а после и Гамаш. — Баласт. Добре е да го има в bateau. Във въздуха — не съвсем.

— Може би не трябва да го взимаме — посочи Жан Ги към Шартран.

Застанал с гръб към останалите, галеристът се взираше в яркия изгрев.

— Не — възрази Клара. — Той се отнесе добре с нас. Нямам нищо против, ако иска да ни придружи.

— Будалкате ли ме? — изсъска Бовоар на Гамаш. — Тя взима решения въз основа на това кой бил „добър“?

— Досега й се получаваше, нали?

Гамаш забеляза как лицето на Бовоар пламва от безсилие.

Мирна се приближи, видя почервенялото лице, разбра предупреждението и се обърна.

— Тръгваме ли?

Пилотът бе натоварил багажа им и стоеше до вратата на самолета.

Натъпкаха се в тесния фюзелаж и заеха местата, които им посочваше младежът, за да се разпредели теглото сравнително равномерно. Въпреки това самолетът се издигна във въздуха колебливо, а едното му крило застрашително увисна надолу, на косъм от пистата. Гамаш и Клара бяха от съответната страна и се наклониха към средата като моряци, които теглят въже.

След миг вече набраха височина и поеха към Табакен. Самолетът направи вираж, а Жан Ги с цялата си тежест политна към Гамаш. С лице, притиснато в илюминатора, бившият главен инспектор се загледа в онова, което можеше да се види само отвисоко.

Кратерът. Огромният съвършен кръг, където метеоритът се бе ударил преди милиони години. Космичната катастрофа, която бе заличила всичко живо. А след това бе дала началото на нов живот.

Самолетът отново се наклони и пое на изток. Оставяше кратера зад себе си. И се носеше право към червеното небе.

— Отдавна ли летите по този маршрут? — извиси глас Клара, за да надвие грохота на двигателите.

Най-накрая бе спряла да се моли и бе преценила, че е безопасно да отвори уста, без да пищи.

— От няколко години — извика пилотът през рамо. — Започнах, когато бях на осемнайсет. Семеен бизнес.

— Пилоти? — попита Клара и се почувства малко по-сигурна.

— Плодове.

— Моля?

— О, за бога — изкрещя Мирна, — остави човека на спокойствие, за да се концентрира върху летенето.