Дългият път към дома [bg]

Трийсет и трета глава

Бовоар и Клара будуваха през половината нощ, обсъждаха и обмисляха. Писаха имейли, търсеха в интернет, чертаеха планове.

Най-накрая приключиха с организацията в два сутринта и си легнаха, но в шест ги събудиха алармите им.

— Колко е часът? — разнесе се съненият глас на Мирна. — Боже, Клара, шест и нещо е. Да не би да има пожар в къщата?

— Трябва да тръгваме, ако искаме да хванем самолета в девет. — Какво?

Мирна седна в кревата, напълно будна и малко разтревожена.

В съседната стая Гамаш вече седеше на ръба на леглото си. Предложил бе да остане с Клара и Бовоар и да им помага, но го бяха уверили, че присъствието му не е нужно. Изобщо.

— Успяхте ли? — обърна се към Жан Ги, който изглеждаше сънен, но нетърпелив.

— Има полет от Ла Малбе след три часа. С него ще стигнем до Табакен.

— Наистина ли? — възкликна Мирна, когато Клара й разясни плана. — Не може ли просто да отидем с колата?

— Няма пътища — рече Клара, докато се мъчеше да придума едрата жена да се измъкне от малкото легло. — Това е рибарско село. Единственият начин да се доберем до него е с лодка или самолет.

— Избрахме самолета — обясняваше Бовоар на Гамаш, докато по-възрастният мъж си взимаше душ. — Каца във всички села по маршрута и пътуването ще ни отнеме цял ден, но тъкмо ще пристигнем навреме за вечеря.

Облякоха се и излязоха от къщата, преди още да е станало седем часът.

Шартран стоеше до буса си.

— Тръгваме с нашата кола — каза Жан Ги и метна сака си в багажника.

— Идвам с вас — заяви Шартран. — Няма нужда да караме две коли. Можете да си вземете вашата, когато се върнем.

Двамата мъже кръстосаха погледи.

— Качвай се! — рече Клара.

Влезе в буса, погледна към Жан Ги и потупа седалката до себе си.

Бовоар я погледна, после погледна Шартран и накрая — Гамаш, който сви рамене.

— Чу я, Жан Ги. Взимай си нещата.

— Patron — понечи да каже Бовоар, но Гамаш докосна ръката му над лакътя.

— Клара е шефът. Знае какво прави.