Отровни думи [bg]

— Не. Зная, че е редно, но не го направих.

Бовоар не се усмихна подигравателно. Постъпката на Оливие му се стори напълно естествена и разбираема. Кой на негово място би уведомил полицията? Инспекторът винаги се изненадваше на хора, които намират куфарчета, пълни с пари, и ги предават на властите. Чудеше се на акъла им.

Гамаш пък размишляваше за другата страна на нещата. За предишните собственици на антиките. Великолепната цигулка, безценните кристални чаши, порцелановите чинии, сребърните прибори и инкрустираните дървени мебели. Ако Отшелника се бе скрил в гората, значи някой го бе прогонил там.

— Казвал ли е откъде е? — попита главният инспектор.

— Не. Попитах го веднъж, но не ми отговори.

Гамаш се замисли.

— Как звучеше?

— Моля?

— Гласът му.

— Нормален. Разговаряхме на френски.

— Френски от Квебек или от Франция?

Оливие се поколеба. Гамаш чакаше.

— От Квебек, но…

Детективът не помръдваше, сякаш бе способен да чака цял ден. Цяла седмица. Цял живот.

— Имаше лек акцент. Чешки, струва ми се — добави набързо Оливие.

— Сигурен ли сте?

— Да — изломоти русият мъж. — Убеден съм.

Гамаш видя как Бовоар си отбелязва нещо. Това бе първата следа относно самоличността на убития.

— Защо не ни казахте, че сте познавали Отшелника, когато трупът се появи?

— Трябваше, но си помислих, че е възможно да не откриете колибата.

— Защо сте имали такава надежда?

Оливие се опита да си поеме въздух, но кислородът като че ли не стигаше до дробовете му. Или до мозъка. Бе стиснал студени устни, очите му пареха. Не им ли каза вече предостатъчно? Но Гамаш все още седеше срещу него и чакаше. В очите му се четеше, че знае отговора, но иска Оливие сам да го произнесе.