Отровни думи [bg]

— Защо се съгласихте да отидете? Било е голямо неудобство.

Оливие се страхуваше от този въпрос.

— Защото предметите, които ми даваше, се оказаха доста добри. Нищо кой знае какво, но с добро качество. Стана ми любопитно. Когато влязох в колибата за първи път, ми отне няколко минути да осъзная какво притежава Отшелника. Странно, но всеки предмет си беше точно на мястото и пасваше перфектно там. После се загледах по-внимателно. Човекът се хранеше в чинии, които струват десетки, дори стотици хиляди долари. Видяхте ли чашите? — Погледът на Оливие блестеше от вълнение — Fantastique121.

— Някога казвал ли ви е как се е сдобил с всички тези безценни предмети?

— Никога, а и аз не съм питал. Боях се, че може да го уплаша и да спре да се вижда с мен.

— Той беше ли наясно със стойността на притежанията си?

Интересен въпрос, самият Оливие си го беше задавал. Отшелника се отнасяше с фино гравираните си сребърни прибори по същия начин, по който Габри третираше техните, купени от ИКЕА. Не къташе нищо. Но и не беше небрежен. Бе внимателен човек, в това нямаше съмнение.

— Не съм сигурен — отвърна собственикът на бистрото.

— Значи вие сте му носели хранителни продукти, а той ви е давал почти безценни антики?

Тонът на Гамаш беше неутрален и заинтересован. В него нямаше и капка от обвинението, което можеше и трябваше да съдържа, помисли си Оливие.

— Не ми даваше най-хубавите си неща. Поне в началото. А и аз не просто му носех храна. Помагах му да прекопава зеленчуковите лехи и му давах семена.

— Колко често го посещавахте.

— Веднъж на две седмици.

Главният инспектор се замисли и след малко проговори:

— Защо е избрал да живее в онази колиба, далече от хората?

— Криел се е, предполагам.

— От какво?

Оливие поклати глава:

— Не знам. Опитах се да разбера, но той не даваше и дума да се каже по този въпрос.

— Какво знаете все пак? — Гамаш вече не звучеше толкова търпелив, колкото в началото на разговора. Бовоар вдигна очи от бележника, а Оливие се размърда на стола си.

— Знам, че Отшелника е построил колибата си за няколко месеца. После е пренесъл всичките си вещи в нея сам. — Русокосият мъж изучаваше реакциите на възрастния детектив, очакваше одобрението му, чакаше го да омекне. Гамаш се наклони леко напред и Оливие се впусна отново в разказа си: — Каза ми всичко. Повечето му покъщнина се състояла от дребни предмети. Само креслата и леглото били големи. Всеки можел да пренесе останалото. А и той беше силен.

Гамаш мълчеше. Собственикът на бистрото се сгърчи.

— Истината ви казвам. Никога не ми е обяснявал как се е сдобил с всички тези неща, а и аз се боях да попитам. Но е някак очевидно, нали? Сигурно ги е откраднал. Защо иначе ще се крие?

— Значи сте знаели, че антиките са крадени, но не сте съобщили на никого? — попита главният инспектор. В тона му все още нямаше критика. — Не сте се обадили на полицията.