Човек без куче [bg]

Лейф Грунт вкара волвото на рампата пред гаража и изгаси двигателя. Продължи да държи ръцете си върху волана. Нямаше сили да слезе. Беше осем и половина вечерта, четвъртък, ноември. Валеше дъжд.

Цялата къща тънеше в мрак. Само синкавата светлина от стаята на Кристофер показваше, че телевизорът работи. Лейф Грунт се чувстваше пребит от умора. Сутринта бе излязъл от къщи преди седем, а след единайсетчасов работен ден прекара още два при Ева във Васрога. Тя се прибираше вкъщи само през уикенда. Иначе живееше в частен санаториум, където се подлагаше на някаква интензивна терапия или нещо подобно. Лейф не знаеше точно как я лекуват. Санаториумът се намираше на дванайсетина километра по поречието на Индалселвен. Ева прекара там три седмици. Предстояха още толкова. Всеки четвъртък провеждаха семейна беседа. Лейф отиваше и се стараеше да се държи мило и съпричастно. Понеже си беше мил по природа, първото не го затрудняваше толкова, но второто — съпричастието — не му се удаваше с лекота. Той не забелязваше никакво подобрение у съпругата си и го сподели с терапевта — изключително внимателен шейсетинагодишен мъж с дълга брада, — а той му обясни, че госпожа Грунт е изгубила сина си и преодоляването на шока ще отнеме време.

„Изгубеният син е и мой“ — помисли си Лейф, ала си даде сметка колко неуместно би било да го припомня на терапевта.

Утре вечер Ева щеше да се прибере вкъщи и Лейф я очакваше с противоречиви чувства. Нейното присъствие сякаш задължаваше и него, и Кристофер да се грижат тя да е в добро настроение, да я поддържат да не падне и изобщо всячески. От известно време в главата му звънтеше репликата „Понякога ми писва да се занимавам с теб, Ева, нима не разбираш?“, но Лейф знаеше, че ако тези думи случайно се изплъзнат от устата му, всичко ще пропадне окончателно. Това би бил последният пирон в ковчега на брака им. Последният пирон, заковаващ трупа на семейство Грунт.

„Навярно — мислеше си той, обгърнал с пръсти волана — навярно всичко вече и без това е безвъзвратно изгубено.“

„Едни семейства могат да понесат семейна трагедия — прочете някъде Лейф Грунт, — други — не.“

По всичко личеше, че семейство Хермансон се числи към втората група. Изминаха единайсет месеца и нещата само се влошаваха. Едва допреди година те сияеха от добруване и хармония, поне според нормалното мерило и според скромните разбирания на Лейф Грунт. Жената — главен лекар, мъжът — управител на магазин, децата — студент в Упсала и възпитан гимназист. Към настоящата дата студентът се намираше в неизвестност, най-вероятно мъртъв, главният лекар — на път към умствено помрачение, а самият Лейф Грунт нямаше сили дори да излезе от колата.

Ето така се бяха променили нещата.