Защото вярваш в любовта

За щастие точно в този момент се почука на вратата. Майкъл беше толкова слисан, че загуби ума и дума. Барлоу и двама слуги внесоха в стаята табли с апетитно ухаещи блюда.

Докато нареждаха масата, Майкъл с изненада усети, че умира от глад. Струваше му много усилия да стане и да се настани до масата. Най-доброто месо от кухнята на «Червения лъв», шунка и чудесни гарнитури, придружени с чаша тежко бургундско, постепенно възстановиха силите му. Ашбъртън почти не яде, но пи много кафе.

Когато се нахрани, Майкъл се отпусна в стола и погледна въпросително брат си.

— Оказва се, че аз изобщо не съм те познавал. Винаги ли си така разумен?

— Не знам точно какъв съм — отговори честно Стивън. — След смъртта на татко се чувствам като растение, извадено на слънце, след като е прекарало целия си живот на сянка в опити да се развива в тясна саксия. Не мога да бъда като него и да тормозя обикновените хора само защото съм херцог. Може би звучи глупаво, но искам да бъда справедлив. Искам да поправя злото, сторено от него. Това важи и за теб, Майкъл.

Тъй като беше свикнал да прикрива чувствата си от семейството, Майкъл отмести поглед.

— Сега разбирам защо с теб се биехме толкова често в детските си години — защото много си приличаме. Но досега не осъзнавах колко сме еднакви.

— Прав си. Но не винаги сме враждували. Помниш ли как избягахме от учителя и отидохме на събора в Ашбъртън?

— Помня, разбира се — отговори с усмивка Майкъл. Тогава се наиграха със селските деца, натъпкаха се с лакомства, опитаха от всички удоволствия на събора. Няколко часа бяха просто деца, не високопоставените синове на херцог Ашбъртън. А когато се върнаха вкъщи, ги пребиха от бой.

Имаше и други щастливи моменти. В стремежа си да забрави детството Майкъл беше заличил злото, но и доброто. Стивън беше прав: миналото беше част от настоящето и бъдещето. Май беше дошло времето да си върнат изгубените години. Старият херцог беше хвърлил отрова в отношенията им, но след смъртта му враждата беше загубила значението си. Старият херцог умря, но брат му и сестра му бяха живи и вече не му бяха врагове.

Майкъл отпи глътка вино. Повечето му приятели бяха съвсем различни от него. Сигурно щеше да бъде чудесно да има приятел с подобен темперамент. Двамата със Стивън бяха достатъчно възрастни, за да преодолеят позорната семейна традиция. Щом брат му имаше смелост да издигне мост помежду им, Майкъл трябваше да му отвърне със същото.

— Преди няколко седмици се запознах с очарователна млада американка — заговори с усмивка той. — Тя ми разказа за един индиански обичай, при който вождовете на враждуващите племена заравят бойните си брадви като знак за мир и разбирателство. Искаш ли да го направим и ние?