Защото вярваш в любовта

Стивън се обърна към него и присви очи.

— Господи, изглеждаш като призрак. Да нямаш треска? — Той стана и отиде до леглото, за да попила челото му.

Майкъл отблъсна ръката му, вбесен и от дързостта на брат си, и от миризмата на тютюн.

— Добре съм. Само съм мръсен, небръснат и уморен от дългата езда.

— Лъжеш. — Стивън смръщи чело. — Виждал съм и трупове, които изглеждаха по-добре от теб.

Майкъл се закашля и отвори уста да каже на брат си, че трябва веднага да угаси проклетата пура. Вместо това пое дълбоко хапещия пушек.

Дробовете му моментално се парализираха. Отдавна не беше получавал такъв силен пристъп. Не можеше да говори, не можеше да диша, камо ли да мисли. Надигна се отчаяно, главата му пламна, задухът се усили. Камък падна върху гърдите му, дробовете се свиха още повече.

Майкъл направи опит да стане, за да даде възможност на дробовете си да се разширят. Ала не успя. Олюля се и падна върху завивката, почти загубил съзнание. Знаеше, че може да уравновеси дишането си, но не помнеше как. Панически страх и мрачна ирония, че ще умре в родния си град, след като беше оцелял в жестоката война. А най-страшното беше, че загуби достойнството си пред брата, който никога не го беше обичал.

Две силни ръце изправиха безпомощното му тяло и го задържаха в седнало положение на края на леглото. Шепнейки утешителни думи, Стивън намокри кърпа със студена вода и изтри внимателно лицето и шията му. Влагата угаси огъня и разнесе задушаващата миризма на тютюн.

Паниката изчезна и дробовете започнаха да се разширяват. Чистият въздух проникна навътре и огненият натиск отслабна. Майкъл опря длани на коленете си и издиша бавно. Вдиша повторно, този път по-дълбоко. Мракът се разсея и той осъзна, че ще оживее.

За първи път след смъртта на Каролайн получаваше толкова опасен астматичен пристъп. Почти същият пристъп го беше сполетял при вестта, че майка му е починала. Тези жени ще ме довършат, помисли си с мрачен хумор Майкъл.

Катрин. Само при мисълта за нея дробовете му отново се свиха. Този път обаче той запази контрол над реакциите си и предотврати новата атака.

Когато отново задиша ритмично, Майкъл отвори очи. Ядът му беше преминал. Чувстваше се омаломощен, но относително здрав.

Прозорецът беше отворен и пропускаше свежия нощен въздух. Пурата беше изчезнала. Стивън седеше до него на леглото и лицето му беше необичайно бледо.

— Изпий това — заповяда той и сложи в ръката му чаша вода. Майкъл се подчини с готовност. Студената вода изплакна горчивия вкус в устата му и той изпъшка от задоволство.

— Благодаря ти. Но защо бяха всичките тези усилия? Ако ме беше оставил да се задуша, щеше да заличиш завинаги позорното петно върху бялата жилетка на семейството.