Защото вярваш в любовта

— Разбирам — отговори спокойно брат му. — Съжалявам.

Майкъл реши да смени темата и попита:

— Защо ме потърси, след като няма да обсъждаме наследството? Още в Лондон ти казах, че няма да създавам проблеми за семейството. Нямам особено желание да излагам на показ мръсното ни бельо, както, предполагам, и ти.

— Ти не разбра ли, че разкритието на татко ме изненада не по-малко, отколкото теб?

— Разбрах го по реакцията ти.

Херцогът се взираше мрачно в една запалена свещ.

— В този ден осъзнах какво в действителност е искал да постигне баща ни — обясни колебливо той. — Той е мразен младшия си брат и се погрижи ние с теб също да не се обичаме.

— Това важи и за Клаудия — потвърди сухо Майкъл. — Тя просто не може да ме понася. Доколкото познавам семейната история, всички членове на фамилията Кениън са се мразили.

— Не харесвам тази традиция, Майкъл. Припомних си миналото и осъзнах, че баща ни се отнасяше отвратително с теб. Постоянна критика, презрение към делата ти, физически наказания. Ти беше грешникът на семейството. — Ашбъртън изкриви лице. — Тъй като Клаудия и аз бяхме чудовища, като повечето деца, усещахме, че можем да те измъчваме безнаказано, и го правехме.

— Много точен анализ на детството ми, но каква полза от него? — Майкъл си припомни как го биеше баща му и гърлото му се сви. — Май трябва да бъда щастлив, че не ме е убил в яростта си. Сигурно щеше да го направи, ако идваше по-често в абатството. — Това беше безименният ужас на детските му дни.

— Наистина можеше да го направи — отговори сериозно Ашбъртън. — Макар да не го е правил нарочно, той просто си беше зъл по характер.

— Още една типична черта на семейството.

— Прав си. — Стивън се облегна на перваза на камината. — Едва когато започна да те обвинява за ярко изявените ти способности, разбрах колко гняв съм таил към теб в сърцето си. Аз бях наследникът и бях възпитан да живея с високо мнение за себе си, но по-малкият ми брат беше изключително интелигентен, по-добър ездач, по-добър стрелец, много по-добър спортист. — Очите му засвяткаха развеселено. — Всъщност се гневях на бога, че не е разпределил по-добре дажбите.

Майкъл сви рамене.

— Не съм сигурен, че имам повече дарби от теб, но помня колко се напрягах да бъда най-добрият. Надявах се херцогът да ме признае, като види колко съм добър. Не можех да допусна, че е безнадеждно.

— Ти доказа, че притежаваш солидна порция от типичната семейна арогантност. Никой не беше в състояние да пробие бронята ти. — Ашбъртън се усмихна с разбиране. — Много ме беше яд, че често изчезваше по цели месеци, прекарваше ваканциите с приятелите си от Итън, вместо да си дойдеш у дома. Това задълбочи още повече отчуждението помежду ни. Освен това се вбесявах, че се забавляваш по-добре от мен.

— Бронята ми съвсем не е толкова непробиваема — възрази честно Майкъл. — Улучваха ме редовно и много болезнено. Затова избягвах абатството, като че всички там бяха чумави. Но стига сме си спомняли за миналото. Положих огромни усилия да го забравя.