Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Рулят е откъснат. — Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи: — Ще трябва да го направим заедно и бързо. Колкото повече го въртим и сучем, толкова повече щети ще причиним.
Той избърса от лицето си капките дъжд и морска вода, и впери поглед в брега, който беше на около миля. После посочи отвесната скала, която се спускаше направо в прибоя като висока стена.
— Ще тръгнем нататък. От лявата страна на стената има плаж. Мястото не е добре защитено и пътят дотам е осеян със скали, но това е най-добрата възможност.
Дурник се наведе през парапета на кърмата и се вгледа надолу.
— Белгарат, много лошо сме ударени — съобщи той мрачно и присви очи, сякаш искаше да измери с точност ивицата вода, която ги отделяше от сушата. — Единственият начин е да сме достатъчно бързи. Трябва да избутаме кораба нататък, а без рул ще ни е доста трудно да спазваме посоката.
— Друга възможност имаме ли? — попита Белгарат.
— И да има, в момента не се сещам за нея.
— Да почваме тогава. Готови ли сте?
Двамата му другари кимнаха и се изправиха, като всеки се опита да съсредоточи волята си. Гарион затрепери. Мускулите му бяха стегнати. Опитваше да удържи силата.
— Сега! — заповяда Белгарат.
— Вдигай! — изрекоха тримата в един глас.
Изпотрошената кърма на кораба започна бавно да се отскубва от прегръдката на вълните. Раздробените дъски от обшивката започнаха да скърцат и да пукат ужасно.
— Нататък! — изкрещя старецът, щом корабът се отдели от скалите, и посочи размазаните от разстоянието контури на брега.
Гарион блъсна напред. Отначало доста бавно, но впоследствие все по-бързо корабът започна да набира скорост. Дори и свистенето на вятъра вече не можеше да заглуши окуражителния шум от поренето на водата. Тримата с всички сили тласкаха кораба към безопасния бряг.
Когато обаче достигнаха течението на главния проток, корабът започна да се суче, като всеки момент заплашваше да се извърне странично. Това беше заради липсата на рул.
— Дръжте посоката! — изкрещя Белгарат. Вените по челото му бяха изпъкнали до пръсване, челюстите му бяха жестоко стиснати.
С тази задача се нагърби Гарион. Докато се движеха напред достатъчно бързо, водата не можеше да ги погълне, но в момента, в който се обърнеха странично към вълните, загубата на инерция щеше да се окаже фатална и това щеше да ги запрати на дъното.
Без да престава да бута напред, Гарион се съсредоточи върху носа на кораба и успя да го удържи. Оставаха по-малко от триста метра, но той беше изтощен и облян в пот.
Още двеста метра. Вече се чуваше тътенът на прибоя.
Сто метра. Започна да се чувства мъртвото вълнение, което в случая им помагаше да преодолеят нищожното разстояние, отделящо ги от брега.
В момента, в който носът се допря до разпенения пясък, вълната, която ги беше придвижила напред, се отдръпна, за да ги захвърли върху нова подводна преграда, и нов неочакван удар просна Гарион на палубата. Шумът от прибоя и пукащата се обшивка заглушаваше всичко, но поне бяха в безопасност. Носът на полуразрушения от ударите кораб се беше забил здраво в мокрия пясък. Гарион най-после успя да се изправи. Чувстваше се ужасно уморен — усилието да избутат кораба го беше изцедило. Палубата под краката му стенеше, пукаше и се тресеше.
— Май счупихме кила — рече Дурник с треперещ глас. Лицето му беше станало сиво от напрежението и той целият трепереше. — Сега трябва бързо да слезем на брега.
Белгарат също се изправи. От лицето му, охлузено от удара, се стичаше дъждовна и морска вода. В очите му се четеше гняв, който внезапно се смени със страх.
— Конете! Те бяха долу, Дурник! — извика старецът.
В следващия миг ковачът вече тичаше към люка.
— Викнете Тот да помогне — извика той през рамо. — Трябва да ги извадим оттам.
— Гарион — заповяда Белгарат, — трябва да изкараме хората от каютите и да ги изведем на сушата, защото след малко корабът ще се разбие на парчета.
Тръгнаха бързо, но внимателно по наклонената палуба на разбития кораб. Вятърът не стихваше нито за момент и плискаше в лицата им воден прах. Влязоха през зеещата врата на задната палуба в коридора на стълбището, който им предлагаше подслон от вятъра. В затвореното пространство пукането и пращенето на разпадащия се корпус бяха още по-ужасни.
В каютата на кърмата цареше пълен хаос. Ударът в рифа и по-късно счупването на кила бяха изкъртили завинтените за пода мебели. Отвсякъде стърчаха дъски, прозорците бяха изпотрошени и дори изтръгнати от касите. През отворите плющяха истински потоци дъжд. Се’Недра и Прала стояха сгушени една в друга. Ургит се беше вкопчил в стената в очакване на нов удар. Сади седеше на пода, стиснал червената си кожена чанта, за да предпази съдържанието й. Поулгара обаче изглеждаше ужасно ядосана. Беше цялата мокра и изглеждаше като човек, комуто са нанесли ужасна обида.