Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Сега прилив ли е, или отлив? — попита Силк, като стовари и последния вързоп.
Дурник погледна разбушувания от бурята провлак към Горандско море и рече:
— Мисля, че започва отливът.
— В такъв случай няма да е трудно. Нека сега си намерим някое уютно място, където да изчакаме морето да се отдръпне. Тогава ще можем да се върнем и да претърсим останките на спокойствие. При най-ниската точка на отлива те ще са изцяло на сушата.
— Само едно нещо ме притеснява относно плана ви, принц Келдар — обади се Сади. — Вие забравяте мургските моряци. Те се намират на пуст бряг, а поне дузина малореански кораби кръстосват наоколо и ги търсят. Малореанците обичат да избиват мургите почти толкова, колкото алорните. При това положение съвсем логично ще бъде те да искат да се махнат оттук колкото се може по-скоро. От наша страна би било разумно да си приберем конете веднага, ако искаме да ги запазим.
— Нека да натоварим багажа си и да се оттеглим. Сади е прав — можем да се върнем за нещата от кораба и по-късно — каза Белгарат.
Моряците, предвождани от висок едър мург със зловещ белег под лявото око, вече се приближаваха.
— Къде ще водите тези коне? — попита мургът.
— Не виждам защо тогава би трябвало да бъде ваша работа — отвърна хладно Сади.
— Но ще стане, нали, момчета!
Мокрите до кости моряци изразиха шумно съгласието си.
— Тези коне са наша собственост — продължи Сади.
— Това въобще не ни интересува. Ние сме предостатъчно, за да вземем всичко, което си пожелаем.
— А бе защо си губим времето с приказки! — провикна се един моряк зад водача.
— Точно така! — съгласи се единият мург и извади от ножницата на пояса си къс ръждив меч. Вдигна го високо и се провикна:
— След мен!
И миг след това вече лежеше проснат на мокрия пясък и ревеше от болка, стискайки счупената си дясна ръка. Без дори да промени изражението си, почти небрежно, Тот го бе ударил с железния си лост.
Останалите мигом се отдръпнаха. Само един от тях размаха абордажна кука над главата си и се провикна:
— Нападайте! Повече сме от тях и ще им вземем конете!
— Не би ли желал да ни преброиш отново — рече Поулгара със студен и спокоен глас.
И в същия миг — вече бе извадил меча си — Гарион усети нечие присъствие от лявата си страна. Той се обърна и потрепна. Не вярваше на очите си. До него се издигаше могъщата фигура на Барак. Черекът изглеждаше съвсем истински.
Дрънчене на доспехи го накара да се обърне надясно — там пък стоеше Мандорален. Дъждовните капки по бронята му искряха като запалени.
Пред него израсна и фигурата на Хетар.
— Какво ще кажете, господа? Да дарим ли тези мошеници с възможността да избягат, или да ги връхлетим и да пролеем кръвта им? — весело каза баронът на Воу Мандор.
— Това би било доста благородно — избоботи утвърдително подобието на Барак. — Как смяташ ти, Хетар?
— Те са мурги — отвърна той с ледения си глас и извади сабята си. — Да ги избием веднага! Така няма да си губим времето да ги преследваме един по един после.
— Нещо ми подсказваше, че ще кажеш това — засмя се Барак. — И така, господа да се захващаме — продължи той и издърпа тежкия си меч от ножницата.
Трите образа, които сега бяха още по-големи, отколкото на живо, пристъпиха към уплашените моряци. Сред тях вървеше и Гарион — с ясното съзнание, че всъщност е сам. Зад силуета на Барак вървеше огромната фигура на Тот, а до него пристъпваше Сади с кама, потопена в отрова. По другия фланг се придвижваха Дурник и Силк.
— Сега, Гарион! — прошепна образът на Барак, но гласът всъщност принадлежеше на Поулгара.
Гарион веднага я разбра и отпусна контрола си върху Кълбото. Мечът му избухна в пламъци. От върха му плъзнаха сини езици, почти докосващи лицата на моряците от първите редици.
— Нека онези от вас, които искат да си спестят бягството преди смъртта, да направят крачка напред.
Червенобрадият Барак избухна в такъв изблик на възторг, на който би завидял дори оригиналът.
— Докато ви мигне окото и ще ви изпратим при вашия едноок бог.
Настъпи моментна тишина, а после моряците хукнаха да бягат.
— О, богове! — чу Гарион зад себе си звънливия глас на Поулгара. — От хиляда години си мечтая за това.
Той се обърна и я видя пред себе си на фона на бушуващото море и надбягващите се буреносни облаци. Вятърът развяваше синьото й наметало. Дъждът бе полепил косата й по лицето, но очите й сияеха от радост.
— Моята Поул! — прегърна я Белгарат. — От тебе би излязъл син за чудо и приказ!
— Аз съм ти дъщеря, Белгарат — каза тя. — Да не би син да щеше да се справи по-добре?
— Не, Поул — рече той и целуна мократа й буза. — В никакъв случай.