Кралят на мургите

20.

Склонът, който водеше към върха на крайбрежната скала, беше покрит с висока трева, натежала и приведена от дъжда. Когато тръгнаха от плажа, Гарион се обърна назад. Моряците бяха нападнали останките с надеждата да намерят в тях нещо полезно. Спираха се само от време на време, за да отправят по някой изпълнен със страх поглед към провлака.

На върха стихията бушуваше с пълна сила. Белгарат спря, засенчи очите си с длан и се вгледа в подгизналата и обрулена от вятъра тревиста равнина, която се простираше пред тях.

— Това е напълно невъзможно, татко — каза Поулгара, като се загърна в мокрото си наметало. — Ще трябва да се подслоним някъде и да изчакаме.

— Ще ни бъде трудно — каза той като изгледа обширната степ.

— Ургит — попита възрастният мъж, — има ли села или някакви други селища наоколо?

— Не мисля — отговори той и избърса лицето си от водата. — На картата няма нищо отбелязано за тази част от Ктака освен някакъв път към вътрешността. Най-много да се натъкнем на някоя самотна ферма, но се съмнявам. По тези места почвеният слой е прекалено тънък, за да бъде използван за земеделие, а пък зимите са твърде люти за скотовъдство.

— И аз така си мислех — въздъхна старецът.

— Може и да успеем да разпънем палатките, но ще бъдем изложени на бурята, а и няма дърва за огън — каза Дурник.

Ерионд оглеждаше местността със странното чувство за нещо познато.

— Не може ли да се скрием в наблюдателната кула? — каза най-после той.

— Каква кула? — попита го Белгарат и се огледа. — Не виждам нищо.

— Оттук не можеш да я видиш. Тя е полуразрушена, но мазето й все още става.

— Не ми е известно подобно нещо по тези места — рече Ургит.

— Тя е изоставена доста отдавна.

— Ерионд, можеш ли да ни заведеш до нея? — попита Поулгара.

— Разбира се, не е много далече — отвърна младежът и насочи коня си към най-високата точка на брега.

Всички се заизкачваха нагоре по хълма и скоро видяха купчина каменни блокове сред тревата далеч пред тях. Трудно беше да се каже със сигурност оттук, но като че ли някои от тях носеха белези от каменарско длето. Стихията се развихри още повече. Вятърът свистеше, а тревата бичуваше краката на конете.

— Сигурен ли си, Ерионд? — подвикна Поулгара, за да заглуши вятъра.

— Да. Влиза се от другата страна — отвърна той уверено. — Добре ще бъде обаче да слезем и да водим конете, защото пътеката минава до ръба на скалите.

И ги поведе по ниския перваз.

Гарион не се сдържа и погледна надолу.

Оттук се виждаха останките от корабокрушението. Широка ивица следи от стъпки водеше към вътрешността и се губеше някъде в дъжда.

— Тук е — рече Ерионд и миг след това изчезна някъде в тревата заедно с коня си.

Всички го последваха с любопитство през ниския сводест вход, който очевидно бе човешко дело, но бе така обрасъл, че бе почти невидим. С чувство на благодарност Гарион поведе коня си в спокойната, миришеща на застояло тъма на това убежище.

— Някой сети ли се да вземе факли? — попита Сади.