Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
— Има ли някакви гролими на борда на тези кораби, Поул? — попита Белгарат.
Очите й с цвят на лавандула за момент се замъглиха, след това тя прокара ръка по челото си и отговори:
— Не, татко. Просто обикновени малореанци.
— Добре. В такъв случай не би трябвало да имаме особени затруднения, криейки се от тях.
— Бурята, за която спомена капитанът, идва точно зад тях — каза Дурник.
— Тя няма ли само да ги накара да забързат към нас? — попита Ургит нервно.
— Не — отговори ковачът. — Сигурно ще се обърнат с носове към вятъра. Това е единственият сигурен начин да се спасят.
— Няма ли и на нас да ни се наложи да направим същото? — попита Ургит.
— Те ни превъзхождат с шест към едно, братко — изтъкна Силк. — Ние ще трябва да опитаме другояче.
Напредващата вълна от тъмнина, която се движеше с идващата буря, погълна червените платна и бързо започна да се приближава към крайбрежието. Вълните растяха все по-високи и корабът подскачаше и се мяташе. Корпусът му пращеше и стенеше, а високо горе се чуваше бумтенето на платната. Изведнъж зловещ стържещ звук, идващ от средата на кораба, накара Гарион да скочи.
— Този идиот! — възкликна той и грабна наметалото си.
— Какво има? — попита Сади изплашено.
— Опънал е платната докрай! Ако мачтата не се счупи, ще потънем! — Гарион, изхвръкна от каютата, изскочи на палубата и изкрещя: — Капитане!
— Да, милорд? — едва се чу гласът на капитана.
— Скъси платното! Гротмачтата започва да се откъсва.
— Невъзможно, милорд — запротестира капитанът. — Моряците ми не могат да свият платното в такава буря… а и вече стигаме. Остава да заобиколим само тези скали и…
И в същия миг ужасен порив на вятъра ги тласна право в скалите и се чу пукот на строшени дъски. Бяха заседнали.
19.
Гарион разтърси глава, за да прогони звъненето и звездите, които танцуваха пред очите му. Внезапният удар на кораба в скалите го беше запратил напред толкова силно, че направо бе излетял към парапета на задната палуба и сега на главата му имаше широка болезнена резка. Цареше ужасна глъчка. В едно се бяха смесили крясъците и шумът от тропота на десетки крака по палубата и изпълнените със страх викове за помощ на онези, които ударът бе помел във водата. Корабът изстена и се разтресе преди окончателно да се заклещи върху рифа. Огромните вълни непрекъснато го блъскаха в подводните скали и килът бързо ставаше на трески. Гарион отново разтърси глава, което му причини болка, и тръгна по силно наклонената задна палуба към стълбището. Наложи му се буквално да се изпързаля надолу и едва не се сблъска с Белгарат и Дурник.
— Какво стана? — попита възрастният мъж.
— Ударихме се в някакъв риф — отвърна Гарион. — Долу има ли ранени?
— Всички са добре. Леко понатъртени, но са добре.
Гарион опипа удареното място на главата си. Болеше, но фактът, че по пръстите му нямаше кръв, го успокои.
— Какво ти е? — попита Белгарат.
— Ударих си главата.
— Нали се бяхме разбрали да внимаваш!
Приглушен тътен от скърцащата обшивка на кораба се разнесе под краката им и ги прекъсна. Това беше звукът от раздробяването на дървения корпус.
— Белгарат — рече разтревожено Дурник, — заклещени сме и вълните няма да спрат да ни блъскат, докато не счупят и последното здраво парче от кораба.
— Къде е капитанът? — попита старият вълшебник.
— Беше при румпела, дядо — рече Гарион. После се покатери обратно горе, но вместо на капитана, се натъкна на кормчията и се провикна: — Къде е капитанът?
— Изчезна. Ударът го прекатури през парапета.
Очите на моряка бяха изпълнени с изненада и страх. Той се приближи и отчаяно простена:
— Обречени сме!
— Не се излагай човече! — сопна му се Гарион и после извика на дядо си: — Капитанът е изчезнал. Ударът го е помел в морето.
Гласът му беше силен и успя да надвика шума на урагана и крясъците на моряците.
Белгарат и Дурник се изкатериха по трите стъпала, които ги отделяха от него.
— В такъв случай ще ни се наложи да се справяме сами — рече старият вълшебник и се обърна към Дурник: — Според теб с колко време разполагаме?
— Не особено много. Долу непрекъснато нещо се троши, а вече се чува и бученето на нахлуващата вода.
— Значи трябва да го отделим от рифа преди да е направил подводната част на решето.
— Напротив. Рифът е единственото нещо, което ни крепи над водата, Белгарат — възпротиви се ковачът. — Ако го изкараме, ще потъне за броени минути.
— Тогава ще го извадим на брега. Елате с мен и двамата.
Той ги поведе към задната палуба, сграбчи румпела, завъртя го няколко пъти, сетне изруга и рече: