Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Ние тук стоим напразно — започна с големи усилия войвода Новак, като да не му достигаше въздух. — Толкова войска… Защо? Цяла зима. И с кого воюваме? Държим и Верея, и Сервия толкова време. Всичко е напразно и дотегна на всички. Това е и аз ще кажа, че трябва да се връщаме по градищата си.
Той дигна глава срещу великия войвода, негли и с това да потвърди непокорството си, но не можа да задържи поглед срещу очите на Самуила. Великият войвода виждаше как бързо се издигаха и спадаха широките му гърди, чуваше и дишането му в тишината на стаята. Той прие като добър знак тая откровеност на войводата, вълнението му и отвърна колкото с укор, толкова и с доверие:
— Ти трябваше да дойдеш най-напред при мене с недоволството си, преди да слезеш между по-малките и да ги тровиш с него. Аз не се боя от истината и когато греша. Ние сме войводи с тебе. Какво ще стане, ако всеки от нас започне скришом да рие под нозете на другия! Вярвам, че още не е късно и ето какво ще ти кажа, какво ще ти припомня по-нататък: могъщият Византион20 е винаги срещу нас, и при добро, и при лошо време. Но докато Василий е в Азия, за нас е добро време да разширим и засилим царството си. Затова стоим тук и аз чакам сгоден час. Ти не помисли ли за това? Сега василевсът е далеко, но той ще дойде и по-близу. Може да дойде по-близу и сега, в тия студове, като сме се дигнали и ние срещу него. А ние — що, да се приберем при жените си и там да го чакаме… така ли мислиш ти? Говори, ако има какво да ми отговориш.
Пак настана мълчание и още по-ясно се чуваше в тишината бързото, мъчително дишане на Павел Новак. Внезапно, както седеше отпуснат на стола, той тупна и с двете си колена на пода, стремително сграбчи края на наметката на великия войвода и я притисна на гърдите си:
— Прости ми… Прости…
Той не посмя да улови малката суха ръка на Самуила, който посегна и разтърси рамото му:
— Стига… Стани, стани.
Павел Новак се изправи на колената си, отпуснал глава и ръце:
— Нямах мира… Като люта змия ме ядеше право в сърцето тая моя мисъл и колкото повече ме разяждаше, бързах да повлека и другите. Бяс някакъв бе влязъл в сърцето ми.
Великият войвода се опита да отклони мислите му:
— Какво търси моят племенник с вас?
Войвода Новак забързано се изправи и седна на стола си, сякаш по-скорр да го зарадва:
— Той нищо. Казаха… можело да привлечем и него. Оплакал се, че му било много студено във Воден, и ние помислихме, че и той… Но това е всичко от негова страна.
Самуил кимна мълчаливо и после като че ли озари цялото лице на Павел Новак със светлината на пъстрите си очи:
— А сега ти ще трябва да изградиш отново, което си разрушил. На тебе оставям… дано не остане лоша следа.
— Да — блъсна юмрук в гърдите си Новак и повтори: — Да!
Великият войвода стана. Скочи след него и той.
В съседната стая беше тихо — едва ще изскърца стол или някой тихо ще се изкашля. Когато влезе Самуил отново, очите на всички бяха насочени към него. По лицата на Новаковите приятели беше изписана голяма тревога и страх. Рун седеше нащрек. Само Иван-Владислав скочи да посрещне чичо си и никой не би могъл да допусне, че неговата все така радостна младежка усмивка може да скрива лоши мисли. Станаха всички след него да посрещнат великия войвода, изправи се и Рун.
— Да изпия една чаша с вас, юнаци — рече Самуил и пристъпи към трапезата.
В стаята всичко се промени. Засияха лицата на тия люде, освободиха се движенията им, разбързаха се те, сториха място начело на трапезата. Не се разясни само лицето на Рун, а още повече се начумери. Насядаха всички на трапезата, седна и той с мрачно покорство. Самуил дигна голяма пръстена чаша с жълти и сини шарки, догоре пълна с вино:
— Бъдете здрави и бодри!
Стоя той още някое време с тия мъже, яде с тях и пи още вино, не даде никакъв знак, че знае тяхната тайна. А те всички виждаха, че той знаеше тайната им, виждаха по лицето на Павел Новак, по всяко негово движение и поглед. Когато изпитите чаши станаха повечко и езиците — по-невъздържани, зачуха се на трапезата несмело изказани думи на разкаяние, на голяма обич към великия войвода. Самуил стана да си върви. Наскачаха и другите, а Рун и Иван-Владислав се притъкмиха да тръгват с великия войвода. Той се обърна към племенника си:
— Ти остани със своите приятели. — И за да не помислят другите, че оставяше племенника си като свое око и ухо сред тях, той добави: — Аз не съм те довеждал тук и не искам да те отвеждам.
Самуил Мокри и Рун вървяха мълчаливо до средищната стъгда. Тук великият войвода се спря, преди да се отправи към жилището си.
20
Византион — Цариград, Константинопол.