Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
Радой се уплаши повече от спокойния му глас, но не показа страха си и дръзко отговори:
— Пуснеш дивия селяк до прага, а той…
— А ти от кои си, болярино? — прекъсна го Самуил и току му викна: — Излизай!
Най-после поройните дъждове и тия необикновени светкавици престанаха, утихна времето, уталожи се под чисто, синьо небе. Пораздвижиха се людете развеселени, но не трая дълго радостта и веселбата им. Зададе се откъм север, засвирука остър резлив ветрец, позасили се и вече не престана да духа. След току-що отминалите снегове и бури людете не му се уплашиха много, но севернякът не спираше ни ден, ни нощ, все тъй остър и с еднаква сила. Проникваше навсякъде, минаваше като че ли през всякакви прегради. Първи усетиха децата колко беше зъл и лют, махаха те посинелите си ръчички и плачеха с глас от него. За ден-два, все така упорит и леден, вятърът скова всички неизтекли води, всичко по земята и дълбоко в нея. Изстина и невидимият въздух, дори и самото божие слънце.
Тъкмо по тия мразовити дни Самуил Мокри отиде да види какво ставаше около стените на Верея, отиде след това и до Сервия. Вратите на тия два града бяха все още затворени, но по стените им не се виждаха люде; свиреше там, между зъберите, само злият вятър. Войниците им се криеха по крепостните кули или долу, по войнишките помещения. Същата пустош беше и около стените на обсадените градове. Людете на Илица при Верея и на Полемарха при Сервия бяха се изпокрили под земята. Виждаха се само купчините на землянките им и пушъкът, който излизаше от тях.
Стърчаха оставени на вятъра и обсадните уреди; тук-там около тях или в някой трап се мярваха копията с острите върхове на железните шлемове на българските стражи около обсадения град. Мъртвило беше тук и пустош, но враговете се дебнеха и от двете страни. Великият войвода доведе по петстотин нови войници при двата града, а по петстотин от старите изпрати във Воден. Веднага след него довтасаха и по двесте волски двуколки с храни, също и дълги кожуси за стражите, които пазеха отвън. Симеон Илица, като видя грамадите пълни врещи, връзки сушени меса и риба, тулумите също с късове меса и лой, въздъхна:
— Ще зимуваме ли… Да бяхме ударили най-после!
Хвана го Самуил за ръката, придръпна го дружески:
— Човешката кръв не е като водата. Не бива да я проливаме без нужда. Тия — посочи той с глава крепостните стени — не ще издържат още дълго. Но и ние, войводо, няма да чакаме безкрай.
По иначе посрещна Димитри Полемарх новите войници и двуколките при Сервия. Зарадва се той и сам посочи високите крепостни стени, върлите стръмнини около обсадената твърдина с хитра усмивка на тънките си устни:
— Защо ще си бия главата в тия стени… Ще накарам ромеите сами да ми отворят градските порти.
Хитроумният Полемархий щадеше може би и ромейската кръв: няколко капки ромейска кръв течеше и в неговите жили, което личеше и от името му.
На връщане към Воден Самуил Мокри прекара цяла неделя в землянката на Симеона Илица. Те празнуваха заедно деня на свети Никола Чудотворец. Драг му беше войводата-мълчаливец, но Самуил искаше да изпита по-отблизу и трудностите на обсадния живот.
Глава XIII
След празника на свети Никола падна нов сняг, който не се дигна чак до Великден. И през всичките предълги зимни месеци, та и през целия месец сухи19 времето не се промени, не омекна нито за едно денонощие. Зареди се безкрайна върволица от мразовити, мъгливи дни и нощи. Слънцето изгряваше в мъгли, повличаше се ниско по небосвода, кърваво, загаснало, без топлина и пак се удавяше в мъгли и чернило. Нощите бяха студени и тъмни, без звезди, а когато изгряваше месечината, ниско по земята светваха мъглите като мътен здрач. В такава нечиста и студена сянка беше сякаш целият свят и денем, и нощем. Понякога и се изясняваше за малко — блестеше ясно слънцето, месечината нощем, едрите звезди по небето, безброй искри по снега долу, но като че ли всичко беше направено от крехък лед, та дори и въздухът.
Всеки ден и всяка нощ приличаше на изминалите с мъглата си, с тъмнината си или с ледения си блясък, когато мъглата се дигаше за някое време. Всички дни и нощи на тая безкрайна зима бяха еднакво студени и мъртвешки тихи. Дотегна и животът на людете. Всеки се криеше в бърлогата си, зъзнеше в дрипите си. Едва ще се раздвижат людете след изгрев слънце, да счупят леда на кладенеца, да насекат дърва, да хвърлят по една шепа храна по празните ясли. Друго и нямаше какво да вършат. Светът като че ли загиваше. От горите излизаха диви зверове и всякакви други гадини, скитаха без страх, пред затворените врати на оборите людете намираха умрели от глад и жажда сърни, елени, зайци. Нощем се чуваше бдизу около човешките жилища вой и рикание на зверове, мучеше и блееше полугладен и добитъкът по оборите, виеха кучетата и във всички тия животински гласове звучеше ужас и някаква човешка сякаш скръб.
19
Сухи — месец март.