Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Откъде да започна, светли болярино и войводо, голяма е нашата неволя… Навлязоха по нашите села български войници. Ние не побягнахме, не се скрихме. Наши са, един и същ език говорим. А те ни нападнаха като вълци. Наричат ни ромеи. Не ни признават за свои. Дигнаха всичко, забраха всичко. Посегнаха и на люде. Бият, с мечове замахват. Криете, казват, всичко, добитъка сте прогонили. Тая година, светли болярино и войводо, ние едвам душите си спасихме и от добитъка едвам остана по някоя глава. Такава зима беше, людете слама проядоха, гнилата слама от покривите, добитъкът изпсовиса от глад. А те — криете! И още са там. Една дружина излиза от селото, друга нахълтва. Каквото взеха по-първите — взеха го, сега другите пък голите ни души искат да вземат. Затова сме дошли при тебе: милост да измолим и пощада…
Селякът изтри с юмрук сълзите, които бяха потекли по косматото му лице, подсмръкна, поглади измокрената си брада, като че ли се срамуваше от своите сълзи или пък още повече искаше да ги покаже. Клатеха глави, подсмърчаха и другите трима селяци. Самуил повтори, сякаш бе чул само тия няколко думи:
— Ромеи ви наричат. — Но сетне той продължи: — Аз ги изпратих за бойна плячка, а не да обират вас, селяците, да обират своите там. Изпратих ги да вземат от василевса, от болярина, да вземат, което е на ромейското царство. Аз не ща нищо и от ромеите, които са като вас. — Той помълча някое време и каза: — Върнете се по селата си. Което трябва да се направи, ще се направи.
Той нареди да се приготвят за по-далечен път сто души конници и отиде да погледне как се приготвяше тая нова дружина. Докато ходеше между войниците, Самуил чу следните думи:
— Да ми е това конче, за един ден ще изтичам до село! Няма да сляза от седлото, докато не стигна…
— Булчицата те тегли там с такава сила.
— Тегли.
Наблизу бяха застанали неколцина войници около един от конниците, който чешеше кончето си. Избухна смях, заподхвърлаха се закачки към нетърпеливия войник. Той не оставаше никому длъжен и отговаряше остроумно, с хитро светнали очи. Стори се и на Самуила, че бе виждал някъде тоя войник и бе говорил с него. Още повече, като чу името му: Бабчор. А Бабчор извъртя приказката си, види се, за да се похвали:
— У нас на село, ако искате да знаете, живее една болярка. Истинска болярка!
— О-хо! Гледай ти! Болярка…
— Да — разпалваше се още повече Бабчор. — И знаете ли колко е хубава! Същинска болярка. Довел я у нас някакъв поп.
Бърза тръпка премина през самото сърце на Самуила. Войниците около Бабчор се умълчаха като деца, заслушани в хубава приказка; спрял бе да чисти кончето си и конникът, зяпнал разказвача. Ослуша се със затаен дъх и великият войвода. Бабчор продължи:
— …Попът казал на баща ми: „Прибери я и грижи се добре за нея, нейният болярин в злато ще те облече. Той е в някаква далечна земя, царят го изпратил, а негови неприятели искат да погубят жена му и детето му.“ Тя има и дете, момченце. И знаете ли? Тя е хрома. Направили са й магия. Хрома е с двете нозе, не може да ходи. Искали съвсем да я погубят, но попът я скрил и я довел у нас. Като се върне боляринът й…
Сред войниците отново избухна смях и викот. Приказката за хромата болярка се бе свършила. Самуил направи знак към разказвача — повика го при себе си. Войниците избутаха Бабчора, но той не се остави да го бутат и сам изтича при великия войвода.
— Чух какво разправяш — рече Самуил Мокри. — Каква е тая болярка, не знаеш ли името й, откъде е дошла у вас?
— Името й не знам, светли войводо, но тъй казват, че била болярка.
Хитрецът почваше да измества приказката си. Самуил попита:
— Не знаеш ли детето й как се вика?
— Аха! Давид. Чувах я да го прикотква като квачка около себе си: „Тука стой, Давиде…“ Нели тя не може да ходи, а детето все гледа да изхвръкне нанякъде.
Войниците насреща наблюдаваха как разговаряше великият войвода с техния другар и очакваха Бабчор пак да покаже хитрината си. Самуил прикриваше своето голямо вълнение и продължаваше да пита:
— Къде се пада селото ти?
— Далеко е. Оттук — посочи с ръка Бабчор, — та чак през Вич планина, на другата й страна.
— В чий полк си ти?
— В полка на Горуш, войвода костурски.
Великият войвода кимна мълчаливо и отмина. Да, това беше Биляна с детето. Каква болярка можеше да бъде скрита в далечното село? Хрома, с дете със същото име… Да, това беше тя, Биляна! Ами защо се бавеше още той, защо не тръгваше веднага за селото оттатък Вич? Бабчор ще го заведе по най-късия път. Сърцето му се блъскаше буйно в гърдите, в гърлото, което беше стиснато до задушаване…