Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Загивамеее… Светът загива… Дайте едно… Да нахраним бога!
— Махни се, вещице проклета! — писна, надигна се срещу нея една от младите майки в стаичката.
Бабата се шмугна някъде встрани. Биляна се раздвижи нетърпеливо, приподигна се на лактите си:
— Помогнете ми да стана… Искам да стана!
Помогнаха й. Тя се изправи на патериците си, прихвана я отзад Малина. Биляна се показа на вратата на стаичката, излезе и по-напред с бледо, строго лице. И такова бе станало лицето й вече от много време, като на икона в църквата. Няколко от жените там изрекоха в един глас:
— Болярката…
Биляна огледа всички с големите си тъмни очи, като да търсеше тъкмо тия, които я нарекоха така, сетне продума сърдито:
— Защо забравяте бога в тоя час? Кой друг ще ви помогне? — Тя продължи по-кротко, но вече всички я слушаха, втренчили очи в нея: — Не знае ли някой от вас божията молитва?
Никой не се обади. После Биляна чу гласа на Младен Бабчор:
— Ти започни, започни…
Тя подигна очи нагоре, както се бе подпряла на патериците си, гласът й затрепера тих, но ясен:
— Отче наш, който си на небето, да бъде волята ти…
Запя след нея и Бабчор, надигнаха се и други гладове:
— Да бъде волята ти…
Ревът на потеклите води, небесните тътнежи като че ли позатихнаха в набожната песен на тия уплашени люде, но бурята не спираше и нямаше да спре скоро в тая черна нощ.
Най-страшни бяха стихиите за войската и най-вече за тия войници, които живееха по шатри и землянки. Със снеговете беше по-лесно — войниците ринеха снега, палеха огньове. После силните ветрове събаряха шатрите, потеклите води изпълниха землянките. Великият войвода нареди войската, която беше около Воден, да се прибере в града; настани се по-нагъсто с другите войници по крепостните кули и войнишките помещения, а една част се пръсна по къщите. Прибрани бяха в крепостта на сушина една част от бойните уреди, също и от конете. Градът още повече заприлича на войнишки стан. Рун, който подушваше всичко, усети, че сега мястото му беше във Воден, и пристигна в тоя град по най-силните дъждове.
Самуил Мокри се бе надявал, че войската ще прекара лека зима по тия южни места. Мислил си бе също, че и през зимата ще може да се раздвижи пак на изток или на юг, вече още по на юг от Лариса. Пък и от преголямо воинско усърдие и ревност той гледаше войската му да бъде все около него. Всеки ден очакваше да паднат и двата обсадени града. С такива мисли и надежди го завари стихията. Той знаеше, че някои от войводите го съдеха, понеже не беше разпуснал войската за през зимата. Дори и царят му каза:
— Не мислиш ли да разпуснеш войската, светли войводо? Не е късно и сега.
Самуил знаеше какви мисли тревожеха царя. Негови, но и чужди мисли, защото всички отиваха при него да се оплакват.
Великият войвода му отговори:
— Ако разпусна войската, скоро ще трябва пак да я събирам и това е много по-трудно. Ние сега, царство ти, не можем без войска.
Но в душата си Самуил Мокри страдаше поради големите несгоди, които търпеше войската. Войниците бяха повечето селски люде и търпяха много, но, от друга страна, можеха и да се погрижат за себе си, да се запазят от студ, от влага, както бяха правили и преди в трудния си живот. Самуил се учудваше на тяхното хитроумие да се облекат по-топло, да преградят по-добре жилището си, да намерят дърва за огнищата си. Когато нямаше откъде да вземат, което им беше нужно, те и крадяха, което можеха да откраднат. Великият войвода им помагаше, колкото беше възможно да се помага, и дори не надаваше много ухо на оплакванията на окрадени граждани или се опитваше да защити крадците:
— Нели и те са живи души… — На други пострадали пък ще каже: — Ще ви се плати… Като мине зимата, взетото ще ви се върне.
Той пусна цяло едно отделение войници да живеят във войводския му дом — първите, които видя без подслон и в нужда. Слугата му Радой още на другия ден влезе при него да се оплаква от тия необикновени гости:
— Не са люде… В го-готварницата се бутат, готвачът не може да се отърве от тях. Виж, казват поганците му, какво лапа войводата, а ние — бу-булгур и просо. Всичко измърсиха за един ден, по зидовете пикаят като песове…
— Давайте им да похапват и от моята паница — отвърна войводата със спокоен глас, но такъв беше погледът и целият израз на лицето му, че нямаше да претърпи никаква противна дума. Той изви ръце назад и започна да се приближава към слугата, вперил в него напрегнатия си поглед: — И кажи им да не пикаят по зидовете, че ще заповядам да ги нашибат с пръчки. А ти — пристъпи още по-близу великият войвода — не стой като ястреб над главите им за всяко нещо, че и тебе ще пратя да постоиш на дъжда.