Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Ти стоиш на пътя ми като стена. Разделяш ме с нея като стена. Това не ще да е от преголяма християнска милост. — Той се обърна пак към него, повиши глас:
— Но тя… тя е недъгава, полужива. И само мене ми е нужна, ето в тоя час.
— Аз изпълнявам нейната воля. Тя не иска да бъде повече с тебе — рече монахът студено и само в блесналия му поглед личеше скритото тържество на неговото сърце.
— Нейната воля… — повтори след него Самуил. Сетне мина през стаята с бързи стъпки и току се спря отново пред инока със строго лице: — Занеси детето в моя дом в Преспа. Там ще живее то. Повече от твоя страна не е нужно. Утре ще тръгне за Преспа и един мой доверен човек, който ще приеме детето от ръцете ти. Той направи знак на монаха да излезе. Като остана сам, тръгна пак да ходи по стаята. В ъгъла се тъмнееше ликът на Исуса с едва проблясваща златна нимба около главата му, но Самуил не отиде там, а се спря пред ниската дъбова маса на другия край на стаята. Великият войвода се загледа в трите пламъчета на светилника, който бе сложен на масата. Заговори той ясно и макар да не поглеждаше към иконата в ъгъла, мисълта му беше там. Към бога беше обърнат Самуил с мислите си, но гласът му и думите му не бяха за молитва:
— …Ти си вложил в човешкото сърце… буря! Любов… и омраза. Милост и жестокост. Страх и смелост. Гордост и срамно унижение. И толкова сила в слабото човешко сърце! — Той млъкна, изви поглед към иконата в ъгъла и мълча още дълго. Сетне каза с още по-ясен глас: — Но аз разбирам твоята премъдрост. Ти търсиш своята правда в човешкото сърце. Да възтържествува тя в човешкото сърце, между доброто и злото в него. И ти знаеш по-добре от мене дали това е милост към човека, или… Да бъде волята ти, боже… Той дигна ръка и бавно се прекръсти.
Зимата продължи сурова й тежка чак до първите дни на брезок21. И пролетта дойде не тъй, както идваше всяка година преди. Втурна се отеднаж, бурно, без каквито и да са свои предвестници. Не дойде преди това ни птичка през морето, нито пък тревичка проби твърдата кора на снега. Кой знае по кое време през нощта беше, внезапно задуха буен топъл вятър. Подхвана извисоко безкрайна песен, затропоти по вратите и по капаците на прозорците, промъкна се през дупки и пролуки. Людете и гадините се събудиха без време — задушно беше по хижите и оборите, всичко живо бързаше да излезе вън. Снегът се размекна и шумеше в нозете потъмнял, мокър; потекоха пак води, зашумяха, забучаха потоци и мътни реки.
Вятърът стихна едва на втория ден привечер. Слънцето бе залязло, но ведрото небе блестеше надълбоко и озаряваше земята долу с мека, бледозеленикава светлина, която гаснеше бавно във вечерния час. На север все още се тълпяха зимните облаци и мъгли, които бе подгонил пролетният вятър и вече нямаше да се върнат. От снега не бе останала ни следа дори и по планинските стръмнини. Тъмнееше се размекнала, влажна пръст, по ливади и поляни се зеленееше гъсто покарала трева, меко блестяха под вечерното небе застояли тук-там води. И като че ли не бързаше да си отиде тоя пръв пролетен ден — небето все още светлееше, когато на източната му страна някак неочаквано се показа бледият диск на месечината. Засия на югозапад и Вечерницата, затрептяха по високото небе, отдалеко още, все повече и повече звезди. Неусетно бяха изчезнали от хоризонта на север последните зимни мъгли и там, на отворилото се докрай небе, сияеше необикновена звезда. Блестеше тя през лунната светлина едра и по-ярка от Вечерницата, а от нея се бе проточила широка светла опашка, извита чак ниско до хоризонта, където се губеше като лека, бяла пара.
Людете долу веднага забелязаха чудната звезда; никога преди не бяха я виждали там и сякаш се бе преобразило цялото нощно небе. По улиците и стъгдите на Воден се спираха люде, събираха се на купчини, излизаха и други от къщите и дворищата. Всеки сочеше с ръка и повтаряше гласно едни и същи думи, като че ли само той виждаше опашатата звезда и искаше да я покаже на другите:
— Ето я, е-е-там! Виж, виж…
— Това е чудо божие. Това е знак небесен! Какво ли ни чака…
Всички се бяха изстрадали през дългата зима, наплашили се бяха от всякакви небесни и земни стихии, гладували бяха и боледували и тъкмо топлият вятър бе прогонил зимните мъгли, започваше някакво ново чудо и не добро очакваха от него людете, а повече зло и беди. Около светлата глава на необикновената звезда се червенееше бледо сияние, бледочервеникава изглеждаше и дългата й опашка.
— Това е на кръв. Кърви ще се леят отново…
Самуил Мокри също видя опашатата звезда. Връщаше се той към дома си през средищната стъгда и тъкмо се бе показала кометата на север. С него вървяха Ивац и Кракра — току-що бяха излезли и тримата от военно съвещание в царския дворец. Спряха се насред стъгдата да погледат чудната звезда, а около тях започна да се събира народ. Какъвто беше припрян и нетърпелив, Кракра пръв заговори:
21
Брезок — месец април.