Пепеляшка и царският син

Злата зима изглеждаше безкрайна и все пак времето течеше. Но ето започна да се надига друга една беда: храната по кошовете, в надземните и подземните хранилища, също и храната на добитъка по оборите и плевните взе бързо да се свършва. По тия места тревата се зеленееше през цялата година и людете не бяха свикнали да трупат зимнина за добитъка. Сега тук и людете станаха премного, та и това, което беше докарано и натрупано в повече, започна бързо да намалява. Началниците на войската се надяваха, че зимата най-сетне ще премине, и много късно изпратиха люде да търсят храна по някои по-далечни места. И все пак по-иначе беше с людете; не оставаха съвсем гладни и не умря нито един човек от глад. Ала всяка сутрин стопаните извличаха от оборите умрял добитък. Също и войниците, които пазеха добитък за храната си, а към края на месец сетен започнаха да измират и ездитните войнишки коне. Земята остана скована под ледената снежна кора и през месец сухи, когато настана истински мор по добитъка. Не беше само от студ и от гладено тръгна и някаква болест по животните.

Тая напаст сред люде и добитък беше най-тежка, за Самуила Мокри, като че ли само той не можеше да се примири с нея. Великият войвода беше не само между людете, а влизаше и по оборите, по конюшните и кошарите, случи се на няколко пъти да бърка с гола ръка в гърлата на болни коне като лечител. Той трябваше да се грижи за всичко и виждаше колко голяма беше общата беда.

Повикаха го една привечер и в царската конюшня… Морът бе влязъл и там. А там бяха и неговите коне. Видя той, паднал бе с издут корем най-любимият му кон. Позна го, изглежда, и животното в своята мъка. Когато влезе Самуил и застана до изпружилия се кон, мътният блясък в изблещеното око на болното животно се извъртя и се насочи право в него. Помръдна то и едната от предните си нозе, като да искаше да се изправи. Не можеше да му помогне Самуил. Обърна се и бързо излезе от конюшнята. Вън бе настъпила вече нощ — все същата грозна нощ както от дълги месеци насам: мразовита, няма, без нито една искрица блясък в размътената, мъглява тъмнина. Някъде високо по небето плаваше месечината, но не се виждаше през мъглата. Самуил Мокри побърза да се прибере в жилището си. В преддверието го чакаше Рун. Спря се срещу него Самуил. Рун леко се поклони, ала без да сваля тъмните си очи от бледото, посивяло от студ и мъка лице на великия войвода. Не сдържа той и езика си, колкото и да искаше да бъде учтив: