Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Мисля, че ги върнах — рече той и побърза да изпревари богомила: — Знам какво ще кажеш ти за такива: със секира на дръвника…
— Да! — успя да каже Рун.
— Ако е тъй, в тоя час трябва да мине под секира цялата войска. Но аз не искам да държа никого със страха от секирата. Ако е тъй, нека пропадне всичко! Когато е за нещо добро и велико, има една сила в човешкото сърце, която го държи по-здраво от страха. До нея искам да стигна аз, до тая сила в човека.
— Човекът се бои само от наказание…
— От наказание — взе думата му Самуил и продължи: — Да, да. Има и наказание. И ще накажеш, когато е нужно. Сега войниците ми гладуват, мръзнат и са отчаяни… да ги накажа ли? Аз търся най-напред чистата сила в човека, ти… бързаш да наказваш.
— Накажи виновния…
— Накажи… — прекъсна го Самуил, но млъкна и дълго мълча. Сетне продължи като на себе си и с променен, затихнал глас: — Вие двамата с отца Емилияна… ти — наказанието, а той… прошката. Вие искате да прекарате човека през иглени уши и затваряте пред него всички пътища. А той, човекът, живият човек… — въздъхна великият войвода, но изеднаж махна с ръка и се запъти към жилището си на другия край на широката стъгда.
Рун го проследи с поглед, докато изчезна в нощната мъгла. Богомилът си мислеше, че тая вечер великият войвода бе прекалил с виното.
Още докато вървеше по пустата стъгда през сгъстилата се мъгла, която сякаш го отделяше от целия свят, Самуил Мокри почувствува, че пак се бе отворила душевната му рана. Бездействието през дългата зима, мразовитите дни и нощи, дори и вледененият, измърсен вече сняг под стъпките му измъчваха неговото сърце, както и на последния негов войник, който искаше да се върне в селото си, в хижата си. Самуил Мокри не искаше да се връща никъде, той искаше да върви към Солун, да влезе в Солун. Пречеше му зимата, противяха се и людете му.
В преддверието на жилището му го посрещна Радой със запален светилник в ръка. Самуил мина край него с разсеян поглед.
— До-дошъл е — сподири го провлеченият и злобен глас на слугата, — до-дошъл е оня въртоглав калугер от Преспа.
Самуил се спря:
— Къде е той?
— Пратих го да чака в го-готварницата. Остави го тоя черен дявол, господарю… Утре.
— Доведи го в стаята ми!
Радой потътри нозе към готварницата.
Самуил влезе в стаята си. Защо бе дошъл монахът? Какви вести му носеше за Биляна? О, Биляна… Вън се чуха стъпки, също и сърдитият глас на Радоя. Самуил избърза към вратата, въведе монаха и сам затвори тежката дъбова врата. Отец Емилиян още повече бе измършавял, лицето му бе придобило пръстен цвят.
— Какви вести ми носиш?
— За детето ти. Тя ме праща — отговори някак неохотно инокът, а то беше поради голямата му умора; той бе дошъл с един дръглив осел чак от Преспа в тия студове и мъгли.
Самуил чуваше в ума си само нейното име, мислеше само за нея и сякаш не чу отговора на монаха. Той попита нетърпеливо:
— Тя… как е тя със здравето си?
— Както винаги — отговори инокът. — Тя за детето ме праща. Бои се за детето си. То преболедува тежка болест и е време ти да вземеш грижата за него.
Великият войвода долови укор в думите му, но не — това не бяха думи на Биляна, отправени към него с такъв укор.
— Ще взема детето — каза той и продължи: — Трудно е за нея сега… Но тя иска ли да се раздели с него?
— Реши се най-сетне да го откъсне от сърцето си. То е твое, твой син.
Самуил го улови стремително за рамената, приближи лице към неговото лице и попита с разтреперан глас:
— Къде е тя? Кажи ми, кажи ми…
Монахът мълчеше с наведен поглед, досада или дори гняв се изписа по лицето му. Самуил го разтърси и като че ли искаше да го блъсне в стената:
— Къде е! Не ме мъчи… Искам да се грижа и за нея, и за детето… Как живее тя… какви ли нужди търпи!
Монахът се поотдръпна от ръцете на великия войвода, като да се побоя от него, от очите му, блеснали така близу до неговите. Но той заговори пак с дързост:
— Тя живее, както винаги е живеяла. Не в болярски палат… И не искаше да се раздели с детето си, но то… то трябва да расте в болярски дом. Кажи къде да го занеса и аз ще го занеса. А тя за тебе е мъртва. Такава е волята й — да остане мъртва и скрита за тебе докрай. Не ме питай нищо повече. Няма да кажа това, дето премълчах и в ръцете на твоите мъчители.
Самуил трепна от укора му. Но той и сега би го предал в ръцете на мъчители, би го разкъсал и сам на късчета, да можеше да изтръгне тайната му. Монахът се отдръпна още по-далеч от него. Великият войвода извърна глава, смутен от своя гняв и от своето безсилие. После тихо продума: