Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Минаха се още два дена и ето че нашият безкрайно лоялен Трифонич седнал да съчинява писмо! — век на писмата! — вярно, писмо само до Федин, но затова пък, кажи-речи, на две авторски коли (Една руска авторска кола по онова време беше 40 000 знака. — Бел. пр.), А. Т. го писал дълго, дори от датирането личи — повече от една седмица, писал го на вилата си през най-хубавите работни часове, събирайки за него мисли и фрази, докато ринел снега.

Това писмо не само не беше в темпа на водещата се борба, но не и в стила й, и беше наистина не „отворено“, — ако бяха предупредили А. Т., че то ще се разпространи, най-вероятно не би го написал. В тази обстоятелна мудност, в обема, в спомените за правителствените санаториуми — изобщо не му е минавало през ум за самиздат. И си личи с какъв огромен душевен труд е преодолявал мъчителното за него писмо — хем пише „без особена надежда за благоприятен резултат“, но „за мен беше въпрос на дълг и съвест да го напиша“. Чак от това писмо ние (и аз) научаваме, че в секретариата на СП е бил организиран някакъв многомесечен „процес срещу Солженицин“, предизвикал „цяла поредица от тесни, разширени и широки заседания в секретариата“ (Трифонич изобщо не беше ми споменавал за тях), „въпрос на въпросите в днешната дейност на Съюза на писателите“, и как от А. Т. искали „да използва влиянието си върху Солженицин“, да го склони да се изкаже срещу Запада; и как в един подходящ (очевидно през лятото на 1967-а) момент А. Т. вече съставил „комюнике“ за секретариата и Федин го редактирал и одобрил, — а ето че е отхвърлен; и че по време на последните си срещи с Федин (значи през късната есен на 1967-а) А. Т. му изрекъл „думи жестоки, може би обидни… без достатъчна сдържаност и в моя вреда“. Но Твардовски през всичките изминали месеци все повече се е зареждал с обществена смелост и още по време на тия заседания и сега в това писмо ги зашлевя: да, след „Иван Денисович“ вече никой не бива да пише както досега и тъкмо това поражда главната съпротива; Солженицин „много усложни литературния живот, той се намира на кръстопътя на две противоположни тенденции в общественото съзнание“. А. Т. не помни от секретарите „дори опити да опровергаят поне една точка от неговото писмо“ до конгреса, „те са неопровержими… бих се подписал под тях с двете си ръце“ (!!), — да, А. Т. се е изказвал и в секретариата, и в ЦК и за цензурата, и за личната съдба на Солженицин „дори по-рязко от него“. И дори: от моя никъде непубликуван, на никого (освен на А. Т.) непоказан протокол на септемврийското заседание на секретариата А. Т. безстрашно цитира на Федин — и за земята на отечеството под моите подметки през целия ми живот, и за „Пира“, както дословно се бях изразил; и от последното ми писмо до самия А. Т.: че „моето вътрешно състояние ми е по-свидно от съдбата на моите произведения“. И Твардовски споделя всичко това! И за него също това е станало така, поради което пише въпросното писмо и, рискувайки 5-ия том на събраните му съчинения, отказал да изхвърли споменаването за Солженицин. Той още дописва това писмо до Федин — „всичко изцяло зависи от Вас“, разрешете печатането „макар и по преценка на «Новый мир»“, — но не в тези молби, а в собственото му душевно възправяне е главният смисъл за Твардовски.