Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Поне по отношение на някои жени, изглежда, имаме напълно еднакъв вкус.
— Да се възхищаваш на жена като Лиарин не е особено трудно. — Аштън отново пъхна пурата в устата си и известно време замислено се наслаждава на аромата. После добави: — Питам се само какво може да е намерила тя у вас.
Лицето на Малкълм потъмня. Скърцайки със зъби, той отговори:
— Аз си задавам същия въпрос по отношение на вас и полека-лека започвам да мисля, че сте я принудили насила да се омъжи. Във всеки случай тук се показахте повече от досаден.
Аштън тихо се засмя.
— За вас — може би.
— Не виждам смисъл да обсъждаме темата за отсъствието на взаимно уважение — каза хладно Малкълм. — Не вярвам някой от нас двамата да храни илюзии по отношение на другия.
— И на мен така ми се струва — съгласи се Аштън. — Антипатията е напълно взаимна.
Малкълм се усмихна леко.
— Тогава разбирате защо няма да допусна Лианор да приеме подаръка ви. Значи можете да си спестите разходите.
— Когато започнах да търся, изобщо не ми е хрумвало да ви питам дали сте съгласен, Малкълм — отвърна невъзмутимо Аштън. — Това, че сега бяхте откровен с мен, не променя нещата. Аз вече намерих кон за дамата и сигурно скоро ще го доведат.
— Тя няма да го приеме! — изрева Малкълм. — Не можете ли да го проумеете с дебелата си глава?
Аштън сви лениво рамене.
— Животното ще стои тук и Лиарин ще може да го язди, когато пожелае. Хайръм ще го държи винаги готово за нея.
Безпомощен пред това нахалство, Малкълм се размърда нервно на седлото.
— Просто не мога да повярвам! Никога не съм предполагал, че има толкова твърдоглави хора като вас! Нямате ли капка разум? Трябва да сте луд, ако си мислите, че ще оставя Лианор да язди този кон!
— На всяка цена ви се иска да я задържите като пленница в къщата, нали? — отвърна Аштън. — Откакто съм тук, не сте я оставили да направи нито крачка сама.
— Учудва ли ви това? — извика Малкълм. — Единствено заради вас съм постоянно до нея. Не искам да й се случи същото, което стана с Мери след пристигането ви. Е, мистър Уингейт, какво ще кажете по този въпрос? Преди да се появите тук, в Билокси царяха мир и спокойствие.
— Естествено — отговори язвително Аштън. — Защото досега никой не се решаваше да ви се противопостави. Много добре знаете, че нито аз, нито някой от екипажа ми има нещо общо със смъртта на Мери.
— Нищо подобно не ми е известно — възрази Малкълм.
— Тогава съм ви смятал за по-интелигентен, отколкото сте — каза презрително Аштън. — Вероятно съм се заблуждавал. От друга страна, прекрасно разбирам защо толкова ви се иска да бъда обвинен в това убийство. За вас ще бъде добре дошло да се махна от пътя ви, за да можете да държите Лиарин затворена в тази проклета къща! — При мисълта за това у него се надигна такъв гняв, че той посочи рязко към сградата и прибави обвинително: — Вие не я оставяте да се движи свободно наоколо, защото се страхувате да не загубите нея или нещо, което тя притежава и на което държите.
— И какво е това нещо?
— Е — отвърна дръзко Аштън, — бащата на Лиарин не е вече много млад, освен това е пияница и не се знае какво може да му се случи. Нищо чудно един ден да станете богат човек, ако просто изчакате и оставите нещата да се развиват.
— Аз самият съм достатъчно богат — заяви Малкълм.
— Така ли? Я ми кажете тогава как сте натрупали това богатство. Доколкото ми е известно, нямате собствено предприятие или магазин. Не сте плантатор и не притежавате земя. Идвате и си отивате като врабец, нощувате там, където намерите топло гнездо, и когато отново отлетите, не оставяте след себе си нищо друго, освен изпражнения.
— Стига вече! — изсъска Малкълм и дръпна рязко поводите. Жребецът отметна глава назад, когато юздата се вряза в муцуната му, и затанцува неспокойно. Малкълм го подкара в тръс и извиха през рамо на Аштън: — Забравете коня, Уингейт, и си спестете малко пари. Няма да позволя на Лианор да го язди.
Той пришпори жребеца и след малко спря пред къщата. Скочи от седлото, хвърли юздите на конярчето и хукна нагоре по стълбите. Стъпките му трещяха като гръмотевици по дъските и издаваха яда му. Той се приближи към края на верандата, където стоеше Лианор. Не обърна внимание нито на разтрепераните й ръце, нито на несигурността в очите й.
— Този палячо долу наистина ти е купил кон! — Когато забеляза изненадата й, той се ухили язвително. — Много щедро от негова страна, нали? Но няма нужда да се замисляш как да му благодариш, защото ти забранявам да приемеш подаръка. — Очите му гледаха студено и остро, когато добави: — Само да си посмяла да не ми се подчиниш.