Любимият непознат

Но само след няколко метра беше откъснат от мислите си, защото чу зад себе си тропота на копита. Хвърли поглед през рамо и отначало помисли, че сънува, но след това ужасен разбра, че Уингейт го настига, и то бързо! С диво проклятие зашиба тялото на жребеца си, докато от хълбоците му не запръска кръв. Въпреки това другото животно продължи да се приближава, скъсяваше бързо разстоянието, докато ездачите се изравниха. Малкълм бегло зърна устремения напред кон на Уингейт, галопиращите му крака. Жребецът сякаш изпитваше радост от бягането. Никакъв камшик не шибаше хълбоците му, само предизвикателството и гордото сърце го тласкаха към победата.

Лианор се обърна на седлото, като чу тропота на приближаващите ездачи. Тя видя как Аштън вдигна дясната си ръка й и направи знак да мине покрай къщата.

— Давай към палатката! — извика той. — Бързо! Заведи коня на безопасно място!

— Задръжте я! — ревеше Малкълм на хората си. — Хванете и нея, и коня!

Лианор не разбираше какво става, но имаше пълно доверие в Аштън, затова веднага се подчини на заповедта му. Подкара кобилата в бърз галоп и заобиколи единия от мъжете, който беше изскочил на пътя й и се опитваше да сплаши коня, като размахваше ръце. Това внезапно разгневи Лианор и тя подгони животното право към другия, който също тичаше насреща й, за да я задържи. Когато вторият мъж забеляза, че тя няма никакво намерение да намали темпото, го хвана страх, че ще бъде прегазен. Очите му се разшириха, защото кобилата продължи да препуска право към него. Дамата хич и не мислеше да отклони животното встрани. Искаше да го стъпче и щеше да го направи, ако не се дръпнеше по най-бързия начин!

С един скок той се намери на безопасно място, но се подхлъзна и падна в тревата. Хайръм нервно тичаше пред палатката и замаха на Лианор да побърза. Тя спря кобилата до него. Черният кочияш й помогнала скочи от седлото, грабна юздите и вкара коня в палатката. Лианор тъкмо се чудеше дали да го последва, когато долетя Аштън на своя жребец. Малкълм беше по петите му. Когато Аштън забави ход, Малкълм посегна към него, скочи от седлото и падайки, го повлече със себе си. Лианор ужасено пое дъх. Двамата мъже се стовариха непосредствено пред нея. Малкълм падна отгоре. Той веднага се възползва от по-голямото си тегло и приклещи ръцете на Аштън към земята с мускулестите си крака. След това стисна с две ръце своя съперник за гърлото и започна да го души.

— Малкълм, престани! — извика Лиарин и го дръпна за ръката, за да го откъсне от противника му. С гневно ръмжене той я блъсна толкова силно, че тя политна. Но това движение беше достатъчно за Аштън. Той измъкна едната си ръка изпод крака на Малкълм, замахна и го удари с юмрук в лицето. Малкълм падна на страни. Аштън се превъртя и скочи. Още преди Малкълм да успее да се изправи напълно, Аштън вече беше до него и заби коляно под брадичката му. Главата на Малкълм отхвръкна назад, но той беше толкова разгневен, че почти не усети болката. Не дочака дори да му се проясни погледът, а се хвърли напред и обви силните си ръце около гърдите на противника. Жадуваше да чуе приятния звук на пукащи се ребра и започна да стиска, без да обръща внимание на сипещите се отляво и отдясно удари. Аштън отметна глава назад, когато натискът върху гръдния му кош стана прекалено силен, и промени тактиката си. Той забоде палци в очите на Малкълм и започна да натиска, докато противникът му не издържа на болката. Малкълм изрева, пусна го и притисна ръце към лицето си. Аштън се засили и го ритна в ребрата. Малкълм загуби равновесие и се стовари назад. Когато се посъвзе и огледа положението, видя жена си на входа на палатката, а зад нея стоеше черният кочияш. И двамата изглеждаха разтревожени. По-назад съзря неясния силует на кобилата, виновна за цялата свада, и изведнъж твърдо реши да се погрижи тя никога вече да не става повод за разправии.