Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Продължи обиколката си и разгледа по-внимателно картините. Повечето не бяха особено интересни, но по-назад имаше една, покрита с чисто платно, която привлече вниманието й. Махна платното и занесе картината до един от отдушниците, където можеше да я разгледа на светло. На нея беше изобразен възрастен мъж, приблизително на годините на Робърт Самъртън. Лицето му беше ъгловато, чертите — твърди и ясни, косата — гъста, но прошарена със сиви кичури. Въпреки че изразът на лицето изглеждаше по-скоро недружелюбен и затворен, зелените очи говореха за честност и правдивост. Тя разгледа портрета от различни зрителни ъгли, но не откри в лицето нищо, което би събудило у нея някакъв спомен. Върна обратно картината, но изведнъж се вцепени, когато се сети за пейзажа долу в партера. Представи си на негово място портрета на възрастния мъж.
Взе отново картината и внимателно слезе с нея по стръмната, тясна стълба. В салона я опря на стената, преди да примъкне един стол към камината. Свали пейзажа, окачи портрета и после отстъпи няколко крачки назад, за да прецени въздействието му. Пейзажът стоеше като някаква кръпка, беше неуместен и грозен; сега, напротив, салонът изглеждаше завършен и хармонираше с другите помещения в къщата. Но тъй като Лианор не познаваше историята на пейзажа и не желаеше да нарани случайно Малкълм, като махне някой негов любим подарък, тя устоя на порива да остави портрета над камината.
Вместо това го занесе обратно на тавана, запомни точно къде го оставя и слезе пак по тясната стълба. Освободи въжето от скобата и затвори капака. После заключи вратата към коридора и извади ключа от бравата.
В спалнята седна на един стол до отворената врата и се зачете в сборника с театрални пиеси. Лек, свеж бриз откъм морето си играеше със завесите и разхлаждаше стаята. След малко Лианор остави книгата и се загледа навън. В съзнанието й изплува едно лице, но не беше това, което очакваше, а по-скоро приличаше на мъжа от портрета. То започна да се движи, да се усмихва, да гледа сериозно, замислено, нежно…
Лианор сви вежди. Някъде зад бялата стена на паметта й имаше спомен за този човек и тя чувстваше, че го познава добре.
Малко по-късно Малкълм се върна, яхнал черния си жребец. Животното беше обляно в пот, защото беше яздил бързо през целия път от града дотук. И сега не му даваше мира, а го подкара към палатката на Аштън. Обиколи няколко пъти в кръг, преди да дръпне юздите, и извика пренебрежително:
— Излезте от скривалището си, мистър Уингейт! Искам да говоря с вас.
Аштън се показа на входа, за да разбере какво е намислил пак Малкълм. И Лианор се появи на горната веранда, водена от същото любопитство. С ръка си правеше сянка над очите срещу лъчите на залязващото слънце.
— Какво има, Синклер? — попита Аштън, като подрязваше края на една пура.
Малкълм потупа коня си по врата — нежност, с която не го даряваше често. После отговори, сякаш едва сега беше чул въпроса:
— Научих, че търсите кон за езда, който искате да купите за някаква дама.
— Това е вярно — каза Аштън с крайчеца на устата си, докато си палеше пурата.
— Мога ли да ви попитам коя дама имате предвид?
Аштън засмука пурата, докато почна да гори както трябва, и я извади от устата си.
— Лиарин беше доста добра ездачка. — Той махна малко парченце тютюн от езика си и го изтърси в пясъка. — Мислех си, че може би ще се зарадва на такъв подарък.
Очите на Малкълм се превърнаха в две ледени топчета.
— И Лианор не е бездарна в тази област, но ако си въобразявате, че ще позволя жена ми да приеме подарък от друг мъж, лъжете се.
Аштън сви рамене с безразличие.
— Не съм имал намерение да подслонявам животното във вашата конюшня, Малкълм. Там надали ще го гледат както трябва. — Той посочи с пурата към изтощения черен кон. — Ако се отнасят така с него, не го очаква много добър живот.
Малкълм не желаеше да отстъпи в словесния двубой.
— Конете ми дават това, което искам. — Устата му се разтегли в крива усмивка. — Впрочем същото се отнася и до жените.
Сега и очите на Аштън придобиха студен израз. Той бавно потърка с палец брадичката си.
— Видях жените, които имате навик да употребявате, в кръчмата на Ръби. Те са в същото окаяно състояние като коня тук.
Малкълм подскочи на седлото. Прииска му се да се хвърли от гърба на черния кон право върху Аштън, но разумът надделя. Той се отпусна и мръдна тежките си рамене.