Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Помъчи се да прогони болката от очите си и потърси пистолета, който беше загубил в началото на боя. Забеляза метален блясък в пръстта, протегна ръка, сграбчи дръжката, вдигна оръжието и запъна спусъка. Но още преди да го натисне, върху ръката му падна сянка и в следващия миг един ритник изби пистолета от дланта му. Оръжието описа дъга във въздуха. Когато падна, запънатият спусък се отпусна напред. Изтрещя изстрел и Малкълм извика. Нещо парна ръката му.
— Ранен съм! Имам нужда от помощ!
Аштън коленичи до него, дръпна сакото му и разкъса ризата, докато успя да види обилно кървящата рана. Лианор притича към тях.
— Няма му нищо — каза той презрително, — обикновена мускулна рана. Просто драскотина. След ден-два ще бъде съвсем здрав.
Малкълм се изчерви и притисна носна кърпа към мястото, за да не се вижда. Ядосано погледна Аштън и каза:
— И да умирах, пак щяхте да твърдите, че нищо ми няма.
— Надявах се да е нещо по-сериозно — озъби се Аштън. Стана и хвана Лианор за лакътя, за да й помогне да се изправи. — Достатъчно е само да промиеш раната, да я превържеш и после да го оставиш да се цупи колкото ще. Мисля, че няма повече да се опитва да убие кобилата, ако не иска да си има работа с шерифа.
Малкълм се надигна, отхвърли опита на Лианор да му помогне и се отдалечи. Аштън прибра пистолета си и се засмя, докато го оглеждаше.
— Чудна работа! Нечия невидима ръка трябва да е насочила куршума така, че да улучи единствения глупак сред нас.
Петнадесета глава
Робърт Самъртън се завърна от пътуването си и доведе гостенин — един мъж, пристрастен към алкохола като самия него. Самюел Ивънс твърдеше, че е човек на изкуството, и наистина се оказа, че си служи умело с перото. Най-много обичаше да седи до писалището в салона, да драска нещо на листа пред себе си и да се наслаждава на компанията на баща й, при което описваше разюздано и гръмогласно безбройните приключения, които бил преживял. Колкото повече се наливаше, толкова повече украсяваше с хвалби тези описания и толкова по-странни ставаха линиите, които излизаха изпод перото му. Той създаваше игриви завъртулки, дълги, начупени черти и други причудливи творения. Крайният резултат приличаше по-скоро на богато украсен ръкопис, отколкото на портрет или пейзаж. Наистина рисунките му не бяха особено добри, но умееше да променя почерка си по най-невероятен начин. Лианор беше очарована от тази негова способност и често гледаше през рамото му, когато той нахвърляше на хартия името си с различни почерци.
— И аз мога така — заяви веднъж Робърт Самъртън.
Самюел Ивънс се засмя покровителствено.
— Не ми се вярва, драги. Ти едва успяваш да напишеш собственото си име, така че да изглежда горе-долу четливо. Камо ли да украсиш или да разнообразиш почерка си.
— Сега ще ти покажа. — Подсмивайки се, Робърт Самъртън потопи перото в мастилницата, замахна елегантно над пергаментовата хартия и след придирчива проверка гордо показа резултата на Ивънс и на дъщеря си. — Ето! Робърт Самъртън! Ясно и отчетливо като носа на лицето ти.
Развеселена, Лианор взе в ръка листа и отначало не видя нищо, освен дива бъркотия от извити линии и завъртулки. Но после изненадано смръщи чело, защото се сети за един друг подпис. Онзи в книгата с театралните пиеси! Вярно, че догадката изглеждаше доста странна. Защо трябва човек да пише чуждо име в собствената си книга?