Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— О, Лиарин, твърде добре познавам болката на незадоволения копнеж!
— Но аз трябва да съм сигурна в самата себе си. — Тя хвърли загрижен поглед към алеята. В далечината се чуха шум на карета и тропот на копита.
— Малкълм се връща. Трябва да вървя.
Аштън обви ръката си по-здраво около кръста й и я задържа още един миг.
— Целуни ме, преди да ме напуснеш.
Тя почувства как се притиска към нея и тъжно въздъхна.
— Мислиш ме за много по-силна, отколкото съм.
Колебливо и неохотно Аштън я пусна да си върви и се загледа след нея, докато мракът я погълна. Нощта отново се изпълни със самота — пуста, лишена от всякакъв смисъл и топлота. Месецът беше вече само едно бледо, жълтеникаво петно на небето. Прииждащите облаци предвещаваха дъжд и водата започваше отново да се покачва. Приливът замени отлива и изтри всички следи от нощната среща на брега.
Четиринадесета глава
Беше спокоен следобед, а Лианор се чувстваше изнервена. Макар да знаеше, че Аштън е съвсем наблизо, струваше й се, че е самотна и изоставена. Искаше й се да го има до себе си и беше сигурна, че той веднага ще дойде, ако тя се поддаде на желанието си и го повикаше. Мислеше си постоянно за бебето, което растеше в корема й. Щеше й се да поговори с някого за това, да сподели най-съкровените си мисли с човек, който го е грижа за нея и за детето. Но заради двамата пазачи, които Малкълм беше поставил, беше опасно да извика Аштън, въпреки че той би се справил с всеки, който застанеше на пътя му.
Самъртън беше заминал по работа за Ню Орлиънс и възнамеряваше да остане там няколко дни. Малкълм беше отишъл отново в Билокси и както обикновено не беше казал кога ще се върне. Въпреки че в последно време беше свикнал да заминава и да се връща, без да я уведомява преди това, беше започнал да се държи значително по-внимателно към нея, като че ли се страхуваше за здравето й или дори се опасяваше да не я загуби заради другия мъж.
Поканата за празненството на „Речната магьосница“ бе пристигнала и за голяма изненада на Лианор Малкълм въодушевено я беше приел. Даже предложи по този случай тя да си ушие нова рокля, за да се представи в най-елегантния си вид и да направи добро впечатление на останалите гости. Все пак сред тях щяха да бъдат някои от най-богатите хора в околностите на Мисисипи и съседните щати. Естествено не било необходимо тя да ходи специално в Билокси. Той щял да се погрижи да дойде шивач вкъщи и да й вземе мярка. Всичко показваше, че това ще бъде изключително събитие, и Малкълм не искаше в никакъв случай да е по-долу от другите гости, дори те да бяха приятели на Аштън Уингейт.
Лианор обикаляше безцелно из стаите на партера, търсейки занимание, нещо, което да отвлече мислите й. Малкълм беше предложил да се заеме с иглата и конеца, и да прекарва времето си както другите жени. Но представата да седи в салона и да бродира не й харесваше. Вместо това тя посегна към един том с театрални пиеси, който баща й беше оставил сутринта в трапезарията. Подвързията беше стара и износена, затова тя предпазливо отвори книгата. На заглавната страница някой беше писал нещо, но драсканицата беше нечетлива. Тя внимателно разгледа завъртулките и украшенията, докато установи, че думите бяха просто подпис, но името не й говореше нищо. Не беше чувала никога досега за някой си Едуард Гейтлинг. От друга страна, имаше много имена, които някога са били част от живота й, и може би това принадлежеше към тях, освен ако не беше просто автограф от някой артист.
От четенето й се приспа. Тя посегна към чая, който Мегън й беше донесла. Над ръба на чашата погледът й падна върху пейзажа над камината. Запита се отново кой може да го е окачил и защо. Мястото му сякаш не беше тук.
Любопитството й се събуди и тя се изправи, за да разгледа картината по-подробно. Въпреки че беше доста голяма, надали би получила висока цена в някоя галерия.
Лианор притисна пръсти към слепоочията си. Откъде знаеше това? Колко пъти през живота си е била в такива галерии, че да може да преценява стойността на дадена картина?
Сети се отново за рисунката, която баща й й показа в Бел Шен. Според думите му тя самата беше направила онази скица. Следователно разбираше нещо от живопис и беше в състояние да оценява работата на художниците.
Възможността да е била художничка я възбуди. С няколко бързи крачки отиде до писалището, потърси перо и мастило. В дългите, тесни чекмеджета под плота за писане имаше доста пергаментови листа и когато продължи да търси, откри в едно странично чекмедже няколко недовършени скици, грижливо завързани с панделка. Те явно са били толкова ценни за някого, че е поискал да ги запази. Тя предпазливо развърза възела и дълго разглежда рисунките, като че те можеха да й открият коя е и откъде е дошла. Някои приличаха на тази, която баща й беше извадил от чантата, други показваха пейзажи, които не значеха нищо за нея. Но по нейна преценка всичките бяха доста добри. Дали с това не правеше комплимент на самата себе си?