Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
Интересът й нарасна, когато попадна на изкусно направена рисунка, на която беше изобразена жена в облекло за езда. В позата й имаше нещо предизвикателно. Тя носеше ботуши, пола, блуза, жакет и дръзко накривена шапка с пера. Косите й бяха гладко прибрани. В ръцете си държеше камшик за езда. Не толкова фигурата привлече интереса на Лианор, колкото лицето, защото то имаше известна прилика с нея самата — или с Лиарин. С надеждата да научи нещо повече тя изследва картината сантиметър по сантиметър и накрая откри името „Лианор“, изписано сред гънките на полата. Изглеждаше невероятно да е рисувала толкова старателно самата себе си. Следователно това трябваше да е Лиарин и рисунката сигурно беше от преди няколко години.
Тя подпря картината на газената лампа, където можеше да я гледа, докато работеше. После потопи перото в мастилницата и започна да копира рисунката. Опитваше се с най-голямо старание да пресъздаде върху пергамента плавните линии на оригинала, но скоро трябваше да установи за голямо свое неудовлетворение, че перото не се плъзга така, както й се искаше. Малки мастилени петна загрозиха очертанията, а понякога се получаваха само драскулки вместо линии. Разочарована смачка листа и го хвърли в ъгъла. Опита повторно, но и този път перото не й се подчини. Разликата между старата рисунка и новия опит я доведе до заключението, че има нужда от друг инструмент за нанасяне на мастилото, иначе талантът й нямаше да може да се разгърне.
Разтреби отново писмената маса и стана, за да се качи горе. За днес край на рисуването. Нямаше желание да прекара следобеда и с книгата с театрални пиеси, нито пък да поспи няколко часа. Знаеше на какви мъки щеше да се подложи тогава. Винаги ставаше така, откакто Аштън беше събудил жената в нея.
В коридора, докато все още се колебаеше с какво да се захване, изведнъж забеляза нещо интересно. Всички врати бяха подредени по двойки, но в дъното имаше три една до друга. Тя пристъпи любопитно към третата врата. Може би щеше да разбере какво се крие зад нея. Когато обаче натисна дръжката, разочаровано установи, че е заключено, а никъде не се виждаше ключ. Но в повечето къщи ключовете ставаха не само на една брава. Лианор извади ключа от спалнята си и го пъхна в заключената врата. Механизмът щракна. Тя отвори предпазливо вратата, при което пантите злокобно изскърцаха. От другата страна на прага се намираше дълго, тясно помещение, в дъното, на което през един капак се излизаше на стръмна стълба, водеща към тавана. До вратата, през която влезе Лианор, висеше въже и когато го дръпна, капакът се открехна леко.
Лианор си представяше зад капака мрачен таван, пълен с прилепи и паяжини, но вместо това забеляза тънка сребриста ивица светлина. Окуражена, дръпна още веднъж въжето и го обви около една скоба, закрепена за стената. Капакът се отвори бавно, сякаш я примамваше да влезе.
Докато се качваше нагоре, напрегнато се вслушваше за предупредителното пърхане на крила, което незабавно би я подгонило обратно. Но всичко остана тихо и когато успя да погледне над горното стъпало, разбра, че напразно се е страхувала. Нямаше и следа от малките крилати зверчета. Четириъгълните отдушници под фронтона бяха старателно затворени. Дървени решетки пречеха на неканените посетители да се настанят под сянката на полегатия покрив. Липсваха и дебелият слой прах, и паяжините, които Лианор бе очаквала. Следователно таванът се почистваше поне веднъж годишно. На пода, укрепен допълнително с дъски, се въргаляха обичайните камари от ненужни вещи, за които долу вече нямаше място. Стари пътнически чанти, куфари и сандъци бяха струпани около счупена рамка за легло, до тях бяха облегнати завити с платно картини, а по-нататък имаше кутии с всевъзможни вехтории.
Тук беше ужасно задушно и кожата на Лианор лъсна от пот още преди да изкачи последното стъпало на стълбата. Тя побутна леко с върха на обувката си старите куфари, но всички кънтяха на кухо, с изключение на един, който изглеждаше по-нов от останалите и й се стори някак познат. Откопча с любопитство каишите му и поиска да вдигне капака, но усилията й бяха осуетени от ключалката. С нарастваща увереност, че този куфар й принадлежи, затърси инструмент, с който да счупи металната ключалка. Но намери само един изкривен нож за отваряне на писма, с който напразно я човъркаше, докато роклята залепна на гърба й. Накрая се отказа.