Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Свещеникът замислено погледна склона на хълма. А звярът седна до него и започна да гледа — нали бе изпълнил задачата си. Хиеро още веднъж оцени фантастичното обоняние на четирикракия си спътник. Изглеждаше невъзможно да намери древния и скрит под земята и камъните древен метал.
Той съобщи за находката на брат Алдо. Сега, когато са на прага на изчезналата цивилизация, помощта му е нужна. Ако те заедно с Хърм успеят да намерят път надолу в неизвестните дълбини на древния град, те ще бъдат отрязани задълго от света. и близостта на територията на Дом засилваше риска.
Хиеро извади кинжала си и започна да копае. Под премерените му удари бавно се откриваше блестящата метална повърхност, която изглеждаше почти недокосната от миналото. Когато брат Алдо и Лучара на гърба на Клотц се появиха, той завършваше работата. Очистената врата бе границата между разделените във времето два свята.
— Така, намерихме входа — Алдо почука по гладката врата. — Но кой знае, какво има там? — той се обърна към Хиеро. — Докато сме сами, си заслужава да обсъдим план за следващите ни действия. Хаймп и моряците му идват пеш след нас и скоро ще бъдат тук. Какво предлагаш?
Към мига, когато отрядът възглавен от Хаймп се показа в далечината, главният въпрос беше решен. Моряците заедно с Клотц остават до хълма и ще наблюдават околността, а в случай на нужда, ще се притекат на помощ на влезлите вътре. Но втората проблема се оказа по-трудна. И четиримата ще отидат в подземния град. Кой тогава ще предава мислени съобщения на останалите на повърхността? Кой ще вика за помощ, ако стане нужда?
Решението дойде от Лучара. Идеята й беше проста: да научи капитана на мислена реч. Когато посветиха малкия моряк в този план, лицето му пребледня. Той изпитваше мистичен ужас пред магьосническите чарове, които позволяваха на вълшебници и мъдреци да общуват без думи. Но Хаймп беше смел човек и когато Хиеро се закле, че телепатията не го заплашва с нищо, той се успокои и се съгласи да изпълнява всички указания на свещеника.
Но все пак трепна, когато мисълта на Хиеро с простото „добър ден“ стигна съзнанието му. Но скоро разбра, че в беззвучните думи, появяващи се в главата му, няма нищо страшно. Тогава, изпълнявайки съветите на останалите четирима, той се опита да предаде собствено съобщение. Отначало нищо не стана и гримасите, които капитанът правеше по време на предаването, само разсмиваха Лучара. Но за кратко Хаймп се обучи да слуша всеки от четиримата пътешественици.
Те свършиха с проблема за връзката и се захванаха за вратата. Направена беше от някакъв сребрист метал, достатъчно твърд и неподвластен на корозията. Желязото или стоманата несъмнено биха се покрили с ръжда през изминалите хилядолетия, а този метал изглеждаше като нов и съвършено непознат на Хиеро. Възможно бе някъде в архивите на Абатствата да имаше сведения за алуминиевите сплави, но свещеникът не беше специалист в тази област.
Напълно очистената от земята врата блестеше на слънцето. По гладката й повърхност нямаше нито дръжка, нито отвор за ключ — изглежда не се отключваше с обикновен ключ, ако въобще се отваряше отвън. Опитите да изтласкат вратата надолу или встрани с помощта на копията не донесе успех, два върха се счупиха, а вратата дори не мръдна. Тогава Хаймп клекна, пъхна в цепнатината между вратата и рамката тънкото острие на ножа си и бавно го прекара нагоре, докато напипа езика на ключалката. На това място поставиха брадва, по която капитанът удари с друга брадва.
Хиеро задържа вратата и тя с жално и протестиращо скърцане се отвори. Хората застинаха пред черния вход, откъдето лъхна хлад. Зад вратата се намираше метална плоча, която преминаваше в широка и извиваща се стълба. Един от моряците радостно се развика, но другарите му го прекъснаха. Кой знае какво са открили? Хората усещаха, че случаят е неподходящ за възторжени възгласи.
— Как ще си светим? — попита Лучара.
Никой от мъжете не беше мислил за това и сега възникна объркване. Но скоро бе намерен изход. Като пожертваха две глинени гърнета и част от запасите на влакна и земно масло, приготвени за схватка с Дом, моряците направиха светилници. Е, не даваха много светлина, но това бе най-доброто, което биха могли да направят.
Хърм тръгна начело и малките му очички блестяха от възбуда. Следваше го старият единадесетник, който стискаше в ръцете си тежкия жезъл и глинената лампа. Хиеро с меч в едната ръка и светилник в другата бе трети, а Лучара завършваше колоната. Дневната светлина постепенно се стопи и изчезна напълно. Сега разполагаха само с мъждукането на импровизираните лампи. Девойката носеше малък мех с запас от масло, което би стигнало да презаредят два-три пъти светилниците, но никой не знаеше, колко ще продължи търсенето.