Третата ръка на Бога

— Не искате ли ние да отнесем куфара, господине? — предложи младежът.

— Да — отговори Баум. Появи се втори шабакник, който възпитано пое куфара.

Той премина през следващата врата с магнитна ключалка и влезе в огромното фоайе на посолството. То беше предвидено за пресконференции, коктейли и дори концерти на израелската филхармония, но днес представляваше просто празен хангар. Две симетрично разположени стълбища водеха нагоре към извит балкон.

— Баум! — Бени вдигна глава и видя Авраам Ярон, който се беше навел над парапета. — Идвай — заповяда генералът и махна с ръка. Бени тръгна към стълбите, но не можа да принуди краката си да вървят с подходящия ентусиазъм.

Кабинетът на военното аташе представляваше луксозно помещение, предназначено за посрещане на колегите му от Пентагона. В него имаше голямо плюшено канапе с дълга ниска маса за кафе, дървени кресла и масичка на колелца за топли и студени напитки. Бюрото на Ярон беше луксозно в противоречие на вкуса на генерала в родината, където се чувстваше най-удобно заобиколен със сковани от сандъци за амуниции столчета и метални шкафове, посипани с пясък. Документите върху бюрото бяха подредени зад строените четири телефонни апарата. Стената беше покрита с бели метални плакети от дузина израелски бойни поделения и поставени в рамка снимки на израелски оръжейни системи.

Генералът беше облечен в онази странна вълнена парадна униформа на израелската армия, осигурявана само за офицерите, които посрещат чуждестранни величия. Явно и днес му предстоеше подобно събитие, защото, като видя леката усмивка върху лицето на Бени, той погледна към острите ръбове на панталона си.

— Като клоун, нали? — с измъчена физиономия каза Ярон.

— Ами не е в твой стил, Авраам — съгласи се Бени.

— Я? Не знаех, че имам стил.

— Нямаш — отвърна Баум. Двамата се засмяха и си стиснаха ръцете. Ярон беше остарял, но все така с кестенява коса, посивяла съвсем леко на слепоочията. Бръчките на лицето му, получени от годините примижаване под слънцето, бяха затъмнени от два дълги, извити като ятаган белега върху лявата буза. Ярон се усмихваше често, но ако човек не го познава, трудно можеше да разбере извивката на ранените с шрапнел устни.

Генералът посочи канапето и Бени се стовари върху него. Ярон наля две чаши кафе, настани се на креслото и подпря крака на масичката, от което стъклото отгоре й потрепери.

— Изглеждаш ужасно, Баум — коментира той смачканото облекло на приятеля си.

— Наздраве — отвърна Бени и отпи от тъмната напитка.

— Сериозно говоря. — Ярон извади пакет „Тайм“, запали цигара и бутна кутията към Бени, който въздъхна с благодарност, като че ли са му хвърлили спасителна жилетка. — Виждал съм те много по-отпочинал на Голанските възвишения след шестчасова бомбардировка.

Бени издуха облак дим и погледна тавана.

— Тогава животът беше прост, нали?

Двамата пушиха мълчаливо известно време.

— Е, Авраам — заговори Бени. — Аз скоро ще се пенсионирам.