Странник в странна страна

— Ей, бива си го това момче — одобри Бун. — Проповядвал съм в екип с него и се заклевам, че накрая тълпата направо е нажежена. Това е отец „Бичмето“ Джакърман. Играл е ляв краен защитник. Може да сте го гледали.

— Боя се, че не съм — призна Джубал. — Не следя футболното първенство.

— Нима? О, по време на активния сезон повечето от посветените остават тук след службата, хапват и гледат мача. Стената зад олтара се плъзга встрани и виждате най-големия стереоекран, какъвто някога е правен. Все едно ти хвърлят топката право в скута. По-добра картина, отколкото по домашното стерео, пък и с хора наоколо е по-голям гъдел. — Той подсвирна. — Херувим! Ела насам!

— Да, преподобни?

— Синко, тичаш напред-назад толкова бързо, че не успях да ти кажа поръчката си.

— Извинете, преподобни.

— Извинението няма да ти отвори портите на Небесата. Бъди щастлив, синко. Стъпвай пъргаво. Същото ли да бъде, приятели? — каза поръчката и добави: — Донеси ми шепа пури от моите. Питай главния барман.

— Веднага, преподобни.

— Бъди благословен, синко. Задръж!… — Първите танцуващи тъкмо щяха да минат под ложата. Бун се наведе, сви длани около устата си и гласът му надви шума: — Доун! Ей, Доун! — Една жена вдигна глава и той й махна. Тя се засмя. — Добави един бърбън към останалото. Отлитай!

И жената, и напитките се появиха скоро. Бун й посочи едно от креслата в задната редица.

— Приятели, запознайте се с госпожица Доун Ардънт6. Мила, това е госпожица Бордмън, тук до мен е прочутият доктор Джубал Харшо…

— Сериозно?! Докторе, разказите ви са просто божествени!

— Благодаря.

— О, наистина го мисля! Почти всяка нощ си пускам касета с вашите неща и се приспивам.

— Едва ли един писател може да очаква по-възвишена похвала — отвърна Джубал, без мускулче да трепне на лицето му.

— Стига, Доун — намеси се сенаторът. — А младежът между тях е господин Валънтайн Майкъл Смит — Човека от Марс.

Тя се ококори.

— Божичко!

Бун се разсмя гръмогласно.

— Бъди благословена, дете мое! Хубавичко те изненадах!

— Вие наистина ли сте Човека от Марс?

— Да, госпожице Доун Ардънт.

— Казвайте ми Доун. Ох, Божичко!

Бун я потупа по ръката.

— Не знаеш ли, че е грешно да се съмняваш в словата на един епископ? Миличка, ще ти хареса ли да помогнеш на Човека от Марс да прозре светлината?

— О, бих ликувала!

„Естествено, кучко засукана!“, мислено изсъска Джил. Кипна още с появата на Доун Ардънт. Одеянието на жената беше с дълги ръкави, висока яка, при това от много плътен плат… и не скриваше нищо от тялото й. Имаше същия цвят като загорялата й кожа, а Джил не се съмняваше, че под роклята има само кожа. Разбира се, заедно с формите на госпожица на Ардънт, които не заслужаваха пренебрежение. Но пък в сравнение с дрехите на повечето жени от паството роклята беше твърде скромна.

Джил си каза, че тази Ардънт изглежда, сякаш току-що се е измъкнала от нечие легло и няма нищо против пак да си легне с някого. По-точно — с Майк. Стига си му се кършила, долна уличнице!