Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
Но за Човека от Марс се правеха и немислими изключения. Ан се обади на Брадли. След два дни той съобщи, че като израз на добра воля от страна на френското правителство Майк ще получи точно до микроскопичните подробности бронзово копие… но с молба да не го излага на публично място.
Джил помогна и в избора на подаръци за момичетата, но когато Майк я попита какво да купи за нея, тя се опита да го разубеди.
Майк вече съзнаваше, че макар водните братя винаги да говорят вярно, случва се някои да говорят по-вярно от други. Допита се до Ан.
— Редно е да ти откаже, скъпи, но ти й подари нещо въпреки това. Я да помисля…
Изборът на Ан го озадачи. Джил и без това вече миришеше така, както трябваше да мирише Джил.
Когато подаръкът бе доставен, размерите и привидната му незначителност само усилиха съмненията на Майк. Ан го накара да подуши и той съвсем се разколеба — твърде силен аромат и изобщо не напомняше за Джил.
Но тя се зарадва на парфюма и настоя да разцелува Майк веднага. След малко той грокна, че е искала точно такъв подарък и двамата са се сближили.
А по време на вечерята откри, че макар да не му бе ясно защо, Джил ухаеше по-възхитително от всякога. Имаше още по-странни последствия — Доркас го целуна и прошепна:
— Майк, сладурче… Тази прозрачна нощница е прелестна, но ще подариш ли парфюм и на мен някой ден?
Не грокна желанието й. Доркас не миришеше като Джил, значи този парфюм не би й подхождал… а и той не искаше Доркас да мирише като Джил. Искаше да си остане такава, каквато е.
Намеси се Джубал:
— Стига си натискала момчето, остави го да се нахрани. Доркас, ти и без това смърдиш като марсилско маце. Не врънкай Майк за още скъпа воня.
— Шефе, гледай си работата.
Не разбираше как е възможно Джил да мирише различно и все пак още по-присъщо за нея… и защо Доркас иска да има миризмата на Джил, когато мирише на себе си… и защо Джубал каза, че Доркас миришела като котка. В имението имаше един котарак (не галеник, а по-скоро съсобственик). Понякога наминаваше край къщата и приемаше по някоя порция. Двамата с Майк се грокваха. Човека от Марс много хареса хищните мисли в ума на животното — бяха съвсем марсиански. Откри, че Фридрих Вилхелм Ницше не е истинското име на котарака, но не сподели това с никого, защото не успяваше да произнесе името. Само го чуваше в съзнанието си.
И този котарак в никакъв случай не миришеше като Доркас.
Подаръците бяха добро и разкриха на Майк истинската стойност на парите. Но той не забравяше и другите неща, които се стремеше да грокне. Джубал отложи два пъти уговорката със сенатор Бун и Майк дори не забеляза. Усетът му за време не превръщаше „следващата неделя“ в някаква определена дата. Но следващата покана бе отправена лично към него. Архиепископ Дигби бе притиснал здраво сенатора.
Майк занесе писмото на Джубал.
— Е, искаш ли да отидеш? — изръмжа Харшо. — Не си длъжен. Да вървят по дяволите.
Следващата неделя едно такси с пилот (Джубал не се доверяваше на автоматиката) пристигна, за да отведе Майк, Джил и Джубал в Молитвен дом „Архангел Фостър“ на Църквата на новото откровение.
Двадесет и трета глава
През целия път до църквата Джубал се опитваше да го предупреди за нещо, но Майк така и не разбра за какво. Слушаше, но и минаващите под аероколата гледки отвличаха вниманието му. Само съхраняваше в паметта си думите на Джубал.
— Виж какво, момче, онези фостърити искат да ти отмъкнат паричките. И да им се носи славата, че са привлекли Човека от Марс в църквата си. Ще те обработват, но трябва да проявиш твърдост.
— Моля, не разбрах?
— Да му се не види, ти изобщо не ме чуваш.
— Извинявай, Джубал.
— Ами… нека ти го кажа с други думи. За мнозина религията е утеха, пък и не отхвърлям възможността някоя вяра да е стигнала до Висшата истина. Но набожността често е само едно прикритие за измамниците. Вярата, която се опитваха да ми набият в главата като малък, ни учеше, че сме по-добри от другите. Аз бях „спасен“, те бяха „прокълнати“. Ние следвахме Божия път, пък те бяха езичници. С думата „езичник“ те заклеймяваха хора като нашия брат Махмуд. Тъпи и невежи селяндури, които рядко се къпеха и засяваха нивите според фазите на луната, си позволяваха да твърдят, че знаят отговорите на всички въпроси за вселената. Това им даваше право да си вирят носовете пред останалите. Псалмите ни преливаха от наглост — сами себе си хвалехме, че сме се приютили в лоното Господне и колко се радвахме но злощастията, които очакваха другите в Съдния ден…