Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
— Но какво да правим?!
— Удряй с юмруци, ако искаш. Аз ще проверя защо се бави Бун.
Когато надникна в коридора, Джубал видя връщащия се сенатор.
— Моля да ме извините. Накарах херувимите да открият вашия пилот. Беше в една от Щастливите стаи и обядваше.
— Сенаторе, време е вече да си вървим. Ще бъдете ли така любезен да кажете на архиепископ Дигби?
Бун явно се смути.
— Мога да се обадя, щом искате. Не бива да нарушавам разговора им.
— Тогава обадете се.
Но не се наложи. Вратата се отвори и Майк излезе в приемната. Джил се взря в лицето му и изпищя:
— Майк, добре ли си?
— Да, Джил.
— Ще уведомя Архиепископа, че тръгвате — каза Бун и влезе в по-малката стая. Веднага се върна. — И той е излязъл. Другата врата води към кабинета му. — Усмихна се добродушно. — Също като котките и готвачите, Архиепископ Дигби влиза и излиза когато му скимне. Шегувам се. Казва, че едно „довиждане“ не прибавя нищо към щастието. Не се обиждайте.
— В никакъв случай. Благодарим ви за особено интересния ден. Моля ви, не ни изпращайте. Ще намерим пътя.
Двадесет и четвърта глава
Щом излетяха, Джубал попита Майк:
— Е, какво мислиш за това?
— Не гроквам — намръщи се Майк.
— Не само ти, синко. Какво толкова искаше да ти каже архиепископът?
Човека от Марс се колеба дълго.
— Братко мой Джубал, нужен е размисъл, докато грокна.
— Размишлявай, синко.
— Джубал — обади се Джил, — защо им се разминава безнаказано?
— Кое?
— Всичко. Това не е църква, а лудница.
— Грешка, Джил. Това си е църква… при това еклектична, каквото е нашето време.
— Ъ?
— Новото откровение е стара песен. Нито Фостър, нито Дигби са имали и едно оригинално хрумване през живота си. Събрали накуп похабени от времето трикове, пребоядисали ги и влезли в играта. С голям успех. Друго ме тревожи — току-виж, доживея до деня, когато техните глупости станат задължителни за всички.
— О, не!
— О, да. Хитлер е започнал доста по-скромно, при това пробутвал само омраза. Щастието е по-привлекателна стока. Знам, защото и аз съм в занаята. Както и Дигби ми напомни. — Лицето на Джубал се разкриви. — Трябваше да му прасна един в брадичката. Но той го каза така, че да ми стане приятно. Боя се от него, защото е хитрец. Знае какво е нужно на хората — щастие. Светът изстрада един дълъг век на страх и угризения. А сега Дигби внушава на хората, че няма от какво да се боят нито в този живот, нито в отвъдния, защото Господ иска от тях да са щастливи. И все това повтаря неуморно: стига страх, отдайте се на щастието.
— Е, няма нищо лошо — призна Джил. — При това работи упорито. Обаче…
— Дрън-дрън! Той се преструва упорито.
— Стори ми се, че е наистина отдаден на вярата си, че е пожертвал всичко друго, за да…
— Вече ти казах — дрън-дрън! Джил, от всички празни приказки, объркващи човешкия ум, „алтруизмът“ е най-лошата. Хората правят каквото им харесва. Ако се изправят пред болезнен избор, приличащ на „саможертва“, бъди сигурна, че решението им няма да е по-благородно от онова, което им подсказва алчността… необходимостта да избереш между две неща, защото не можеш да имаш и двете. Обикновеният човечец страда всеки път, когато избира дали да похарчи долар за една чашка или да го отдели настрана за децата, дали да стане рано сутрин или да си загуби работата. Но винаги предпочита по-малката неприятност или по-голямото удоволствие. И мошеникът, и светецът вземат същите решения, но в по-голям мащаб. Също като Дигби. Не знам дали е светец или мошеник, но изобщо не е измъчен.
— Джубал, а според тебе от кой тип хора е?
— Защо, има ли разлика?
— О, стига, твоят цинизъм е обикновено пъчене! Разбира се, че има разлика!
— Хъм… да де. Надявам се да е от мошениците, защото един светец може да направи десет пъти по-страшни поразии. Сигурно и това ще го причислиш към моите „цинизми“, обаче съм прав. Джил, точно какво те смути в тяхното представление?
— Ами… всичко. Не можеш да ме убедиш, че това е богослужение.
— Тоест, не го правят като в дребната протестантска секта, към която си принадлежала в детските си години. Подготви се за неприятна новина, Джил — и в катедралата „Свети Петър“ не го правят така. Нито в Мека.
— Вярно, но… никой не го прави така! Щури танци, игрални автомати, дори бар! Това е недостойно!
— Не мисля, че и храмовата проституция е била особено достойна.
— Какво?!
— Що се отнася до танците, едва ли си виждала някой ритуал на по-твърдите петдесятници. И аз не съм, защото църква, обявила се против половите сношения, издъхва бързо. Но танците в прослава на Бог имат дълга история. Изобщо не е задължително да постигат съвършенство — и петдесятниците нямаше да ги пуснат В Болшой театър — достатъчно е въодушевлението. Според тебе индианските танци за дъжд богохулство ли са?