Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Но малко по малко рудата, която лежала на повърхността и можела да се копае отгоре, както се копаят камъни от кариера, започнала да се свършва и работниците трябвало да я търсят дълбоко под земята. През тесни шахти и дълги криволичещи ходове те трябвало да си пробиват път към тъмните недра на земята, за да палят огньове и да разбиват скалите. Разбиването на скалите е трудна и тежка работа, а отгоре на това се прибавяли и мъките от дима, който не можел да се разнесе във въздуха, и неудобството да се изнася рудата, по стръмните стълби на повърхността, й колкото по-дълбоко навлизали, толкова по-опасна ставала работата. Случвало се от някоя дупка в мината да избликнат силни потоци вода, понякога таванът на ходовете се срутвал върху работниците. Започнали, така да се плашат от работата в голямата мина, че никой не отивал да работи в нея по своя воля. Тогава почнали да обещават на осъдени на смърт престъпници и на скитници из околните гори, че ще им опростят наказанията, ако станат минни работници във Фалун.
Дълги години никой не помислял да търси мъжкия дял. Но между волните скитници в Стура Копарберг имало мнозина, които обичали приключенията повече от живота си, и те плъзнали наоколо с надежда да го намерят.
Не се знае какво е станало с тях, но още се разказва за двама ратаи, които късно една вечер дошли при господаря и му казали, че са намерили в гората голяма медна жила. Те били означили пътя към нея и на другия ден щели да му го покажат. Но следният ден бил неделя и господарят отказал да отиде в гората да търси руда, а отишъл на черква с всичките си ратаи. Било през зимата и те тръгнали за черквата през езерото Варпан. На отиване всичко минало добре, но на връщане двамата ратаи пропаднали в една дупка и се удавили. Тогава хората си спомнили старата история за мъжкия дял и си казали, че сигурно него са били открили ратаите.
За да отстранят трудностите при работата в мините, започнат да викат чужденци, които разбирали от минно дело, и тези чужди майстори ги научили да строят минни инсталации, които изпомпвали водата и изнасяли рудата. Чужденците не вярвали много в историята за дъщерите на великана, но допускали, че е възможно да има наблизо големи жили и упорито ги търсели, Една вечер един миньор германец пристигнал в кръчмата при мините и казал, че е намерил мъжкия дял. Но от мисъл за голямото богатство, което щял да спечели, той съвсем си загубил ума. Всички пили за негова сметка, танцували и играли на карти, докато най-сетне се скарали, сбили се и някой от другарите му по чашка го намушкал с нож.
От Стура Копарберг вадели толкова много руда, че мината се смятала за най-богатата в света. Тя носела богатства за цялата околност, а данъците, които се плащали за нея, били голяма помощ за шведското кралство в тежки времена. На мината се дължало построяването на град Фалун и тя се смятала толкова полезна и забележителна, че кралете идвали във Фалун, за да я посетят, и я наричали щастието и съкровищницата на Швеция.
Като виждали голямото богатство, което им донесла старата мина, нищо чудно, че хората се ядосвали, задето два пъти по-голямо съкровище лежи наблизо неоткрито. Мнозина рискували живота си, за да го намерят, но не сполучвали.
Последен видял мъжкия дял един млад собственик на мина във Фалун от добър и богат род, който имал чифлик и къща в града. Той искал да се ожени за една хубава чифликчийска дъщеря от Лександ и отишъл при нея, за да й поиска ръката, но тя отказала да се омъжи за него. Не искала да живее във Фалун, където димът от мините и пещите така тежел над града, че тя се плашела само като си помислела за него.
Той много я обичал и когато се връщал у дома си, бил страшно отчаян. Целия си живот бил прекарал във Фалун и никога не му минавало през ума, че е трудно да се живее там. Но като наближил града, много се учудил. От големите отвори на мините и от стотиците пещи наоколо се издигали тежки, задушливи серни облаци дим и обвивали в мъгла целия град. Димът тровел растенията и цялата околност била пуста и гола. Не само в града, а и в цялата област той виждал горящи пещи, заобиколени с черни бараки за въглища. Имало ги при Грюксбу, при Бенгтсарв, при Бергсгорден, при Стеннес, при Коршнес, във Вика и дори чак в Аспебуда. Той разбрал, че който е свккнал да живее сред светлината и зеленината край лъчезарния Силян, няма да се чувствува добре тук.