Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Но това само му се мярна през ума, защото ясно личеше, че те са живи хора. Населението край Силян е запазило в говора, носията и бита си много неща от отдавна миналото време и затова картината му се стори недействителна.
Момчето скоро разбра, че насядалите край огъня разговарят за стари времена. Те разказваха за младините си, когато е трябвало да отиват далеч по чужди страни, за да печелят хляба си. То чу много разкази, но най-добре запомни онова, което една стара жена разказа за своя живот.
Разказът на Мюрчерстис
— Татко и мама имаха малък чифлик в Остбйорка, но ние бяхме толкова много братя и сестри и времената бяха толкова тежки, че като станах на шестнадесет години, трябваше да тръгна да печеля хляба си. Двадесетина млади хора напуснахме Рзтвик. На 14 април 1845 година видях за пръв път Стокхолм. В торбата си носех няколко хляба, парче телешко месо и малко сирене. Двадесет и четири гроша бяха цялото ми състояние. В един кожен чувал бях сложила другото ядене, което ми дадоха от къщи, и едни работни дрехи и ги бях изпратила с кола.
Тръгнахме най напред към Фалуи. Изминавахме по тридесет-четиридесет километра на ден и стигнахме в Стокхолм за седем дни. Едно време не беше като сега, да седнеш във влака и да стигнеш удобно за осем-девет часа.
Когато влязохме в Стокхолм, хората почнаха да подвикват: „Ето го полка на Даларна!“ Като крачехме из улиците с обущата си с високи токове, на които обущарят беше наковал не по-малко от по петнадесет големи гвоздея, сякаш мартаируваше цял полк. Някои от нас се плъзгаха и падаха, защото не бяхме свикнали да ходим по покрити с калдъръм улици.
Настанихме се в хана „Белият кон“, който се намираше на Стура Бадстюгатан в Сьодер. Младежите от Мура живееха на същата улица в друг хан, който се наричаше „Голямата корона“. Трябваше бързо да-си потърся работа, защото от моите двадесет и четири гроша бяха останали само осемнадесет. Едно момиче ми каза да отида у един офицер, който живееше на Хорнстул, и да попитам за работа. Наеха ме за четири дни да копая и да садя в градината му. Платиха ми двадесет и четири гроша, но без храната. Не можех да си купувам почти нищо, но момиченцата на господаря, конто виждаха, че гладувам, ми носеха ядене от кухнята, тъй че се хранех добре.
После се хванах на работа у една жена на Норландсгатан. Там стаята ми беше лоша и плъховете ми изгризаха и шапката, и шала, а на кожения ми чувал проядоха дупки, та трябваше да го кърпя с кожа от стари ботуши. У тая жена работих две седмици. После трябваше да се върна у дома с два талера в джоба.
Тръгнах през Лександ и останах няколко дни в едно село, което се казваше Рьонес. Помня, че там хората варяха каша от овес, примесен със слама и глина. Нямахме нищо друго, а когато човек е гладен и тя е вкусна.
Да, тази година не беше много плодородна, а другата се случи още по-лоша. Трябваше пак да замина, в къщи нямаше нищо за ядене. Тръгнах с две момичета за Хюдиксвал, а дотам има двеста и четиридесет километра. Из целия път трябваше да носим чувалите си на гръб, защото нямахме кола. Надявахме се да намерим работа из градините, но като стигнахме там, всичко, беше покрито с дебел сняг. Тръгнах из околностите да търся по чифлиците някаква работа. Ах, мили мои, колко уморена и гладна бях, когато най-после стигнах в един чифлик, където останах да влача вълна за осем гроша на ден! После намерих работа в града и останах до юли. Но тогава така ми домиля за дома, че си тръгнах за Ретвик. Какво да се прави, бях едва на седемнадесет години! Скъсала си бях обувките, та трябваше да ходя боса двеста и четиридесет километра. Но в душата си се радвах, защото имах спестени петнадесет талера и носех за сестричетата си няколко корави кифли и една кесия захар на бучки. Когато ме черпеха някъде кафе с две бучки, винаги прибирах едната.
Вие не знаете, момичета, колко трябва да сте благодарни, че времената се подобриха. По онова време гладните години се редуваха една след друга. Младежите в Даларна трябваше да ходят из чужди краища, за да припечелят нещо. На другата година, 1847, отидох пак в Стокхолм и си намерих работа в градината Стура Хорнсберг. Там имаше много момичета и надницата ни беше малко по-добра, но все пак трябваше да живеем много пестеливо. Събирахме из градината стари гвоздеи и кости и ги продавахме на вехтошарите, а с парите си купувахме корави като камък сухари, които печеха за войниците във военната фурна. На края на юли си тръгнах, за да помогна за жътвата. Този път бях спестила тридесет талера.