Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Възрастните мислят повече за кафето и за приказките. Децата пък се грижат да поддържат огъня да гори колкото може по-буйно и по-дълго време. Идването на пролетта и топенето на леда и снега стават така бавно. Хубаво ще е, ако със своите огньове те можеха да помогнат малко. Иначе е немислимо дърветата да напъпят и да пуснат листа навреме.
Гъските бяха спрели да нощуват върху леда на Силян и понеже от север духаше силен вятър, момчето трябваше да се мушне под крилото на белия гъсок. Но то скоро се събуди от пушечен гърмеж. Веднага се измъкна изпод крилото и се огледа уплашено.
На леда около гъските всичко беше спокойно. Колкото и да се взираше, то не можа да забележи никакъв ловец. Но като погледна към брега, видя нещо толкова чудновато, че то му се стори като мираж, нещо като Винета или омагьосаната градина при Стура Юльо.
Следобед гъските бяха прелетели няколко пъти над езерото, докато се решат къде да кацнат. Тогава те му показаха големите села и черкви, пръснати по брега. То беше видяло Лександ, Ретвик, Мура и Солерьо. Селата, в които имаше черкви, приличаха на малки градчета и то се изненада, че този северен край е толкова населен. Цялата местност му се беше сторила светла и усмихната, съвсем не това, което беше очаквало. То не беше забелязало нищо тайнствено или страшно.
Сега в тъмната нощ по същите брегове пламтеше дълъг венец от високи огньове. То ги виждаше в Мура, на северния край на езерото, на брега на Солерьо, във Викарбю, по височините над Шюрберг, край черквата в Ретвик, на планината Лердал и далеч по островчетата и хълмовете към Лександ. Наброи повече от сто и не можеше да си обясни появяването им другояче освен с някаква магия.
Гърмежът бе събудил и дивите гъски. Но Ака, щом погледна към брега, каза:
— Децата празнуват.
И те веднага мушнаха глави под крилата и заспаха.
Момчето стоеше и гледаше огньовете, които украсяваха брега като Дълга златна огърлица. Светлината и топлината го привличаха като нощна пеперудка. Много му се искаше да отиде нататък, но не смееше да се отдалечи от гъските. То чуваше изстрел след изстрел и когато разбра, че няма никаква опасност, това също почна да го привлича. Хората край огньовете, за да изразят радостта си, изглежда, че не се задоволяваха само с това да се смеят и провикват, а трябваше да грабнат пушките и да стрелят. А после при един огън на планината почнаха да пускат ракети. Огънят беше голям и високо в планината, но това не им стигаше. Че да го направят още по-красив. Чак до небето трябваше да се вижда колко са радостни.
Момчето се беше приближило тихичко до брега, когато дочу пеене. Тогава то почна да тича. И на него му се искаше да бъде там.
В залива на Ретвик има една много дълга скеля за параходите. На самия й край се бяха събрали малка групичка хора, които пееха над езерото в късната нощ. Те сякаш си мислеха, че и пролетта като дивите гъски спи върху леда на Силян и искаха да я събудят.
Певците започнаха с „Аз знам една страна далеч на север“, после дойде „През чудното лято, когато земята ликува, в Даларна двете големи реки“, след това „Ний вървим към Тюна“, „Горди и смели и буйни мъже“ и най-после „В Даларна живееше, в Даларна живее“. Това бяха все песни за Даларна. На скелята не гореше огън и певците не виждаха надалеч. Но със звуците образът на страната им изникваше пред тях и пред онези, които ги слушаха, ясен и мил като през светъл ден: „Виж каква страна те очаква! Няма ли да ни дойдеш на помощ? Ще оставиш ли зимата още да смразява тази чудна страна?“
Докато пееха, Нилс Холгерсон стоеше и слушаше, но като млъкнаха, той забърза към брега. В залива ледът край сушата се беше стопил, но имаше много пясък и момчето можа да стигне благополучно до близкия огън. То се промъкна предпазливо толкова близо до него, че можеше да вижда насядалите наоколо хора и да чува какво приказват. Момчето пак започна да се пита дали това, което вижда, не е само мираж. Никога не беше срещало хора с такова облекло. Жените бяха с черни островърхи шапки, къси бели кожухчета, розови шалове на врата, зелени копринени елечета и черни поли с престилки на бели, червени, зелени и черни ивици. А мъжете носеха кръгли ниски шапки, сини палта с червени кантове и жълти кожени панталони до коленете, вързани с червени връзки с токи. Момчето не можеше да разбере защо мъжете му се струваха по-различни и много по-внушителни и по-благородни от другите; то се питаше дали дрехите са причина за това. Чуваше, че разговарят помежду си, но не можеше нищо да разбере. Спомни си красивите дрехи, които майка му бе скътала в сандъка си и който никой вече не носеше, и почна да се пита дали това не са някакви древни хора, живели на земята преди стотици години.