Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Ти сигурно се умори и не можеш вече да работиш, нали? — попита го гарванът.
— Не, не съм се уморил — отвърна момчето и отново взе длетото, — но отдавна не съм спал както трябва. Чудя се какво ще направя, за да не заспя сега.
Известно време работата вървя бързо, но скоро ударите пак се разредиха. Гарванът отново събуди момчето, но разбра, че ако не намери начин да го държи будно, ще трябва да остане при него не само цялата нощ, а и целия следващ ден.
— По-лесно ли ще работиш, ако ти разкажа една история? — попита той.
— Може би — отвърна момчето, като се прозина. Така му се спеше, че едва държеше длетото.
Приказката за мината Фалун
— Ще ти кажа, Палечко — почна Батаки, — че аз съм живял дълги години на земята. Виждан съм и добро, и лошо и много пъти съм бил пленник на хората. Така аз не само научих езика им, а разбрах и много от науките им, Затова мога да твърдя, че в страната няма друга птица, която така добре да познава роднините ти като мен.
Веднъж един миньор тук, във Фалун, ме държа няколко години в клетка и от него научих това, което сега ще ти разкажа.
Някога в Даларна живял един великан, който имал две дъщери. Когато остарял и почувствувал, че краят му е дошъл, той повикал дъщерите си, за да им раздели имотите си.
Няколко от планините му били пълни с медна руда. Те били най-голямото му богатство и тях той искал да остави на дъщерите си.
„Но преди да ви ги завещая — казал той, — трябва да ми обещаете, че ако някой чужденец открие медните ви планини, ще го убиете, преди той да успее да ги покаже на друг човек.“
По-голямата му дъщеря била жестока и буйна и без много да мисли, обещала да изпълни волята на баща си. Другата била по-милостива и бащата видял, че се поколебала, преди да обещае. Затова той й оставил само една трета от наследството, а голямата дъщеря получила двойно по-голяма част.
„Знам, че мога да разчитам на тебе като на мъж — казал великанът — и затова ти оставям мъжки дял.“
Скоро след това великанът умрял и дълго време дъщерите му изпълнявали точно обещанието си. Неведнъж някой беден дървар или ловец виждал медната руда, която на много места се показвала на повърхността на земята, но още щом се приберел у дома си и разкажел какво е видял, случвало му се някакво нещастие. Или сух бор падал върху него и го убивал, или го връхлитала лавина. Той нямал време да покаже на друг къде из тая пустош се намира съкровището.
По онова време селяните изпращали лете добитъка си на паша навътре в горите. С него отивали и овчарките, за да доят млякото и да правят сирене и масло. За да подслонят хората и добитъка, селяните разчиствали някое място в гората и правели там няколко къщурки, които наричали овчарски хижи.
Един селянин, който живеел край Далелв, в енорията Турсонг, построил овчарските си хижи край брега на езерото Рун, където почвата била толкова каменлива, че никой не се опитвал да я обработва. Веднъж през есента селянинът тръгнал с два товарни коня, за да помогне на овчарката да прибере добитъка, маслото и сиренето. Като броял добитъка, той забелязал, че рогата на един козел са съвсем червени.
„Какво е станало с рогата на Коре?“ — попитал той овчарката.
„Не зная — отвърнала тя. — Всяка вечер се прибира със червени рога. Сигурно смята, че така е много красив.“
„Така ли мислиш?“ — попитал селянинът.
„Тоя козел е много упорит. Ако му избърша рогата, той веднага отива и ги боядисва отново.“
„Избърши ги тогава — казал селянинът, — да го видя какво ще прави!“
Щом му избърсали рогата, козелът хукнал към гората. Селянинът го последвал и когато го настигнал, козелът стоял и си търкал рогата в няколко червени камъка. Селянинът взел камъните, близнал ги и ги помирисал. Веднага разбрал, че е намерил някаква руда.
Докато стоял и се чудел, по стръмнината до него се търколил голям каменен блок. Селянинът отскочил настрана и се спасил, но козелът Коре попаднал под блока и бил смазан. Като погледнал нагоре по стръмнината, селянинът видял една едра здрава жена, която се готвела да търкулне към него друг каменен блок.
„Какво правиш? — извикал селянинът. — Аз не съм ти сторил нищо нито на теб, нито на близките ти.“
„Зная — отговорила жената. — Но трябва да те убия, защото откри медната ми планина.“
Тя казала това тъжно, като че ли не искала да го убива, и селянинът се окуражил и заговорил с нея. Тогава тя му разказала за стария великан, за даденото от нея обещание и за сестра си, която била получила мъжки дял.
„Толкова ми е мъчно, че трябва да убивам невинните хора, които откриват медната ми планина — казала тя, — че съжалявам, дето приех наследството. Но трябва да изпълня обещанието, което съм дала.“